Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Погледнах първо единия, после и другия.

— Ще ме прощавате, ама и двамата… — Щях да кажа „и двамата сте глупаци“, но не ми даде сърце. — … и двамата сте чудни хора — успях да се спра навреме, за да не ги обидя или засегна съвсем. — Вместо, като ви е паднало, да си направите една приказна вечеря, се нападате взаимно заради това, че някаква си жена изляла някакво си вино върху някого си… Що за хора сте бе! Може ли такова нещо?

Али сведе засрамено глава, но Зейнеб беше по-куражлия и се опита да ми възрази:

— Ама, шефе…

— Няма „ама“! Няма „защо“! Какво ви интересува вас, че Лейля била изляла виното си върху Недждет бе? Ако имаше някаква връзка с разследването — разбирам. Но това си е просто караница на една двойка. В цялото управление само на вас, на вашия ум разчитам, но вижте какви ги вършите само! Какво ви засягат разправиите между двама души? Вместо да се карате за това, да бяхте си поговорили за вас си… за вашите си неща!

Спрях се, осъзнавайки какво им бях казал току-що: „Да, аз знам, че помежду ви има нещо“. Но имах ли право да го казвам? Не съм им баща, а само началник в края на краищата. След време ще се разделим, ще работят и с други хора. Дали не им се бърках прекалено много в личните дела? Ако бяха влюбени, то това си беше тяхната любов. Ако имаха връзка — това си беше тяхната връзка. А може да беше и точно обратното на това, което предполагах — може изобщо да не се харесваха… и затова непрекъснато да се караха. Да, не постъпвах правилно.

— Както и да е, не ми влиза в работата — опитах се да направя крачка назад. — Казвам ви — карате се за едното нищо!

Али вдигна глава.

— Всъщност прав сте, шефе! За нищо и никакво се разправяхме…

Значи, правилно ги бях поскастрил! Внимателно го погледнах — всъщност подобни смислени приказки бяха по-присъщи на Зейнеб, докато нашият развейпрах за пръв път се държеше разумно. Направо ми идеше да му кажа едно „Браво!“, но той продължи:

— Там бяхме, за да разследваме, и не бива да смесваме личните си възгледи за нещата с работата си…

Да оставим настрана Али, но и Зейнеб взе да се съгласява:

— Прав е шефът! Не трябва да се караме заради личните си възгледи… Отгоре на това — да ви занимаваме и вас с това…

Пак се засмях. Тези двама влюбени глупаци нищо не бяха разбрали от онова, което преди малко им бях казал! Ласкаво ги погледнах и само промърморих под носа си:

— Ами какво да ви кажа? Да ви помага Бог да стане, както го искате!

— Благодаря, шефе! — отвърна Али.

Пак не ме беше разбрал!

Нищо няма да излезе от тия моите! Накрая ще се появи някоя по-окумуш жена или някой по-напорист и ще ги омае, и тази тяхна прекрасна любов така и ще си отиде, преди да е изживяна…

— Хайде да се прибираме вече! — подканих ги аз, опитвайки се да потисна надигащия се в мен яд заради това. — Иначе акълът ни, който сега едва работи, утре ще спре изобщо…

Щом излязохме от ресторанта, се отправих към моята вярна ветеранка, а те — към колата на Али. Изглеждаше, че са се сдобрили. Поне не тръгнаха да се ядат един други в кратката отсечка, която изминахме до автомобилите, нито си отправяха заядливи забележки пътьом. Може би и защото аз бях с тях. Качих се в колата си и заразмишлявах отново дали трябваше да се намесвам, или не. Сигурно не трябваше, но любопитството продължаваше да ме гложди и известно време ги наблюдавах в огледалото за обратно виждане. Али свърна към „Аксарай“. Явно първо щеше да остави Зейнеб у дома. „Ама че глупаво хлапе! Каква работа има тя у дома! — помислих си с яд. — Ами вземи обърни към Сарайбурну, пък наблюдавайте изгрева заедно с момичето, в което си влюбен! Там, където е първият изграден храм в този град!“ Но той не го направи, не можеше и да му мине през ума нещо подобно. Да чака още! Някой ден, когато младостта си отиде и угасне не само живецът в тялото му, но и желанията на сърцето му, ще съжалява горчиво, но сега станалото — станало… Нищо повече не можеше да направи.

Видях го на юг от „Чемберлиташ“, на трамвайната спирка. Точно както го беше описал Шеффан — среден на ръст, як, с широкопола, тъмна на цвят филцова шапка, скриваща лицето му. Така бързо, като някаква сянка премина с двуколката си пред очите ми и толкова мигновено изчезна, че дори не успях да извикам „Спри!“. Веднага го последвах. Но беше по-бърз от мен. Когато излязох на булевард „Диван Йолу“, той вече беше стигнал до тюрбето 53 53 Гробница. — Б.пр. на султан Махмуд ІІ. При това, без да остави количката си. Трябва да беше млад, доста млад, здрав и пъргав. Събрал сетни сили, се опитвах да не го изгубя и да го проследя. Но не можех да го настигна. Най-сетне го зърнах да свива отляво на булеварда към Съдебната палата. Дъхът ми излезе! Не можех да дишам. Само се подпрях на дебелия дънер на един чинар покрай пътя, за да си поема дъх. Помислих си, че съм го изгубил. Щом си оправих дишането, отново се забързах в посоката, в която се беше отправил. Стигнах до палатата и какво да видя — беше се подпрял на някаква огромна желязна врата и ме гледаше! Сякаш не искаше да го изгубя! Щом се увери, че съм го видял, напъна с рамо желязната порта.