Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— А бе пак дрънкаш глупости бе, Шеффан — намеси се и Джелло. — К’во те пита човекът, ти к’во му разправяш?

Мислеше си, че празните приказки на приятеля му са ни подразнили, и не му се искаше заради неговите превземки да си навлекат някакви неприятности. Макар че това, което разправяше, беше приковало вниманието ми. Дали ще са легенди, дали ще е нещо научно — трябваше ми да знам всичко. Защото и мотивите на убийците за извършените престъпления можеше да се крият или в някоя легенда, или в някой разказ за старите времена, или в някое поверие. Освен това Шеффан разказваше много приятно… Купища познания от улицата… на уличния език… все едно ти поднасяше житейските си уроци. Много като него бях срещал. Хора, без свое място в живота, които не осъзнаваха това обаче. Затова и не исках някой да го прекъсне.

— Остави го да разказва — рекох на Джелло. — Не се бъркай!

Той се отдръпна, респектиран.

— Както заповядаш, началник… аз тъй де, както искаш, к’вото речеш!

Али тури пръст на устните си и му направи знак да млъкне, и бедният човечец тозчас замълча и се сви. Шеффан хвърли тържествуващ поглед към другаря си, потънал в мълчание, и чак след това продължи:

— Слушах приказките на оня водач, без да пропусна думичка, гос’ин инспекторе. Ама Аллах ми е свидетел, много-много не им повярвах. Чак когато с очите си видях тоя Константин, чак тогава се уверих и сам.

Али не издържа на тия негови фантасмагории и отсече:

— Кого си видял, кого?

Бездомникът от „Чемберлиташ“ му отговори съвсем сериозно:

— Константин, инспекторе! Но кой Константин, виж, туй не знам. Една дъждовна нощ с покойния Беки Бъзър бяхме се подслонили на края на колоната и спяхме. Е, то се знае, бяхме си дръпнали малко… — Млъкна от страх, да не би да го разберем погрешно, и взе да обяснява: — То ние си дръпваме, ама не сухо, наш’те книги не позволяват наркотици. Що да крия туй, дето го вижда и Аллах — винце си пийваме. И оная вечер си бяхме пийнали, малко ни се въртеше главата, но акълът си ни беше на място… То едни светкавици тая нощ, едно чудо! Небето се беше разцепило. И един дъжд — мили боже! Тъкмо бяхме решили да се позавием с найлоните и такъв гръм тресна — всички лампи угаснаха! Тъмноооо, като в рог! К’во да ти кажа, уплашихме се да не падне отгоре ни, не върху нас с Бъзър де, а върху колоната… но то тресна, кълна се в Аллаха, точно там! — Погледна срамежливо към Зейнеб и тогава продължи: — Не се обиждай, моме, те, думите, само си приличат… Та като пламна оная ми ти колона като фенер на бардак, с извинение, ние с Бъзър дигнахме ръце към небето за милост от Аллаха, майко мила, к’во да видим? Един мъж върху колоната с меч в ръка. Не човек, ами императорът, за когото ти разправях. С огромен кръст на гърдите и златна корона на главата. Ама не обикновена корона, а като слънце — над седемте тепета на Истанбул седем лъча разпръсква! Гледаме — не сме сами тук, ами са ни бастисали гяурите — и си плюхме на петите! Зарязахме си и бутилките, и всичкото, дето си го имаме — и право към джамията „Атик Али паша“! Не сме вкарали виното там, то се знае. Щото е грях! От тогава до сега все гледам да стоя надалече от тая колона! — Повдигна дясната си ръка и продължи: — Гос’ин инспекторе, оная нощ, като ни се яви призракът на Константин, си рекох: Тия християни няма да ни го оставят Истанбул на нас. Ще ни докарат хиляди дертове и беди! И сега, като видях тоя нещастник да лежи проснат на земята, си помислих, че може да е някой светец, който се е преобразил. Може би духът на тоя Константин ни предупреждава за предстоящите злощастия. Затова и попитах дали не е християнин, убитият де.

— Ясно, ясно! — поклатих само глава аз и избухнах в смях.

Обърнах се към помощника ми, чийто мобилен телефон огласяше тишината на нощта с дрезгавото си звънене:

— Добре, Али, това ли е всичко? Това ли трябваше да ни разкажат нашите приятели?

— Не, инспекторе! — посъвзе се Али. — Май са видели някакъв съмнителен тип. — Сви вежди и се обърна към двамата несретници: — Разкажете бе, какво сте видели!

Шеффан тъкмо се готвеше отново да се разприказва, но този път Джелло не му даде възможност и пръв грабна думата:

— Бога ми, аз видях да виси една ръка от чувала.

— Какъв чувал? — намеси се Зейнеб. — Какъв чувал?

— Чувал, в който събират боклука, госпойце… Вечер има боклукчии, които преравят боклуците. Е, един от тия беше. Караше една от ония ръчните колички на двете колела, нали ги знаете… И си носят чувала на гърба. Слагат в него, каквото съберат — хартия, шишета, тенекии… знаеш ги. Та човекът буташе една такава количка, на която беше сложил нещо като чувал. И ръката висеше точно от тоя чувал. Даже я показах на Шеффан: „Гле’й бе — рекох му, — човекът влачи пияния си приятел на количката“. Отде да знам, че било труп?