Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Много е рано да се каже…

Обърнах се и видях моя неспокоен помощник, който от известно време беше изчезнал от полезрението ми. До него бяха двама мърляви мъже. Като видяха трупа, и се стреснаха.

— Наистина имало труп, Шеффан! — обади се по-нисичкият. — Я виж как са го проснали на земята!

— А не, Джелло, страхувам се да гледам умрели — мръщейки се, извърна лице Шеффан.

Джелло не изглеждаше от страхливите:

— На късмет е бе! Господ да го прости! Да гледаш мъртвец, е на късмет. Обаче непременно трябва да прочетеш сурата „Фатиха“ 50 50 Сурата „Ал Фатиха“, „Откриване“, е първата глава от Корана — свещената книга на мюсюлманите. Това е молитва за напътствие от Аллах и подчертава господството и милостта му. Тази глава играе специална роля в традиционните всекидневни молитви. — Б.пр. !

Джелло разтвори дланите на мръсните си ръце към небето и започна да си мърмори нещо под носа, докато приятелят му попогледна с крайчеца на окото си трупа и му възрази:

— Дали със сигурност е мюсюлманин бе, синко, че си му зачел „Фатихата“? Може да е християнин — я виж, проснали са го пред християнска колона…

Джелло не си прекъсна молитвата, но аз отговорих вместо него:

— Мюсюлманин е, мюсюлманин… Защо го помисли за християнин?

Понеже не знаеше кой е убитият, се обърна към Али с поглед, все едно питаше: „Да говоря ли, или да си мълча?“.

— Разправяй, разправяй — подкани го Али. — Той ни е началникът на нас.

Щом разбра, че съм важна клечка, Шеффан веднага се стегна.

— Не ми се сърдете, шефе, не разбрах. То не искахме да обиждаме полицаите, ама на̀…

Щом само отвореше уста — и алкохолните пари се разпръскваха навред в свежестта на нощния въздух.

— Карай, сега няма какво да ти се обиждаме, Шеффан, но ни разкажи защо мислиш, че умрелият е християнин?

Но той не се поддаде изведнъж на някакво си ченге срещу него, внимателно ме поизгледа и се успокои едва след като не забеляза ни най-малък израз на гняв, високомерие, подигравка или обвинение от моя страна.

— Както заповядате, веднага ще ви разкажа… Сега, гос’ин главен инспекторе, да ви кажа — при мен няма лъжа, няма измама… не ме гледайте като как изглеждам сега, бог ми е свидетел, родил съм се и съм израснал в Истанбул. Верно, по улиците спим сега, тоз град ни е и майка, и баща. Той ни е люлката, той ще ни е и гробът. Както ви казах, няма лъжа… Спим, където намерим, в някое по-закътано и тихо местенце… — Посочи с ръка някъде в тъмното. — Симпатичният ви инспектор ни намери ей там.

Прекаленото фамилиарничене на Шеффан не се понрави много на Али, но си замълча, само се задоволи да уточни къде точно е открил двамата нещастни бездомници.

— По средата на пасажа при „Чемберлиташ“, шефе. Живеят в едни развалини на задната уличка.

— Да, гос’ин главен инспектор, там си живеем — потвърди Шеффан. — Ама миналата година тук бяхме заседнали — посочи към колоната той. — Точно зад камъка, имаше и някакъв строеж. Стъмнеше ли се — и се вмъквахме от задната страна. Тогава Джелло го нямаше, бяхме си с Бъзър.

Внезапно забеляза Зейнеб и се изчерви като млада девойка, нещо странно за човек от улицата.

— Извинявай, моме, името на човека му е такова — Беки, Беки Бъзър 51 51 Думата означава на турски „клитор“. — Б.пр. . Мир на праха му! Миналата зима нали замръзна и умря… Намериха мъртвото му тяло в една дупка до „Бърза помощ“…

Али грубовато го прекъсна:

— Давай по-накратко! Направо си кажи каквото имаш да казваш… без много-много приказки.

— Добре, гос’ин началник, не се ядосвай, веднага ще ти разправя. Сега нали разните му туристи ходят там. Да не повярва чиляк — от цял свят идат, гос’ин началник, хора всякакви, от к’ви ли не народи… Най-много са гърците, някои я гледат, гледат — колоната де — па се разреват! Други току се прекръстят, също като нашийо поп на Кумкапъ. И щото не им знаем ний езика на тия хора, и не моем разбра що толкова се кахърят? Ама един ден загряхме. Пак бяха надошли едни младежи, а водачът им — голям симпатяга! И говори турски! Веднага го закиризих, нададох ухо — като платната на кораба „Реджеб Реис“ в Кумкапъ си ги отворих ушите и сега да ти разправя к’во чух. Тая колона я е турил некой си император Константин. Обаче докато я слагал, майка му донесла чак от Йерусалим парчета от кръста, на който бил разпнат свети Исус — дъски, пирони. И ги прибрали в една тайна стая под колоната. Като ти казвам стая, ти разбирай църква… Не е голямо мястото, но е омагьосано… И тоя ми ти Константин дигнал тая църква в прослава на майка си, как й беше името, забравих. Сетне минало време, Константин умрял. Направили го светец подир туй, нещастния. Не от немай си що, а щото бил почтен човекът. И го направили светец… не е лъжа, туй го рече водачът им… В „Ая София“ имало и мозайка за това. Заедно със свети Исус бил и той като светец. Нейсе, дай по-накратко… Един ден нашият султан Мехмед Фатих взел туй място тука. Тогава Византия пак имала император Константин, но той бил друг Константин, не същият. Като минал Истанбул в ръцете на нашите, не го открили тоз император, претърсили всички умрели, ранени по площадите — нийде го нямало. Изчезнал бил. Ама някои вярват, че той още се крие там, под колоната. Един ден, когато гърците отново вземат Истанбул и поискат да го направят отново християнски, тоя Константин ще се събуди с меч в ръка и ще се бие с нас.