Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

От хълма, където беше сдружението, се откриваше великолепна гледка, простряла се от неподвижните води на Златния рог до величествения силует на джамията „Сюлейманийе“, чиито минарета докосваха белите облаци. Един наистина невероятен пейзаж блестеше пред очите ни! С нетърпеливия ми помощник Али оставихме зад нас моста на Ункапанъ, подминахме червените тухлени стени на старата византийска крепост и между старите истанбулски къщи се изкачихме върху малкия хълм. На площада пред нас се извиси църквата на манастирския комплекс „Пантократор“ 29 29 Вторият по големина след „Света София“ византийски паметник. Строителството на манастирския комплекс е започнато от императрицата Ирина Комнина с изграждането на църква, библиотека, болница в чест на Христос Пантократор. В края на ХХ в. църквата е в доста лошо състояние и е включена в списъка на ЮНЕСКО за застрашените обекти на световното наследство, след което започва нейната реставрация. — Б.пр. , днешната „Зейрек джамия“.

Сдружението се намираше на третия етаж в отсрещната сграда. Бетоновото й туловище вероятно беше издигнато след пожар, разрушаване или преднамерено унищожаване на някоя от старите дървени истанбулски къщи, които бяха характерни за архитектурния пейзаж на този квартал.

Али като козичка изтича по стръмните стълби, докато на мен ми излезе солука да се изкача и да стигна до площадката, където той вече ме чакаше. Позвънихме няколко пъти на вратата, върху която се мъдреше матовобяла метална табела с надпис: ДЗИ. Но напразно — за наше разочарование в сдружението нямаше абсолютно никой! Значи, още не се бяха върнали от събранието. Какво да се прави? Заслизахме по стълбите, по които едва се бях изкачил, пухтейки като стар локомотив, за да почакаме долу в кафенето, наслаждавайки се на прекрасната гледка, когато дочухме някакви гласове отдолу. Спряхме и изчакахме шумно разговарящата групичка от осем души. Девет, ако броим бебето в ръцете на късо подстригано младо момиче. Освен него, всички носеха цветни табели, върху които се виждаше снимката на джамията „Зейрек“, покрай която бяхме минали само преди малко. Беше почти рухнала и непрегледна. Върху някои от плакатите пишеше: „Да опазим гражданската архитектура на Истанбул“, а на други се четеше лозунгът: „Няма друг Истанбул, освен този! Да го опазим!“. Без съмнение, това бяха хората, които чакахме. Облеклото им, държането им показваше, че това бяха все високообразовани люде. Докато групата влизаше вътре, един от тях се обърна към нас. Висок, с къдрави коси, дълги мустаци, мургав, с усмихнат поглед. Да, това беше приятелят на Лейля Баркън — хирургът Намък Караман. Нямаше кой друг да е.

— Здравейте! — рече любезно той. — Чакате ли някого?

Али не закъсня с отговора.

— Ние сме полицаи. Вас търсехме.

Думата „полиция“ за миг изтри приятния израз върху лицето му.

— Ако е за акцията ни на Златния рог, аз вече дадох показания в полицията!

Всяка любезност беше изчезнала от гласа му.

— Не, Намък бей, не сме тук за това — изрекох с най-мекия, разбиращ тон, точно както исках да прозвучи гласът ми. — Ние сме от отдел „Убийства“. Аз съм инспектор Невзат, а това е инспектор Али. Тук сме за разследване на убийство.

— Убийство ли? Какво убийство?

— Тук е малко трудничко да говорим — посочих аз пълната с хора стълбищна площадка пред вратата на апартамента. — Да влезем вътре може би?

Намък бей видимо се колебаеше — от една страна, беше любопитен да научи за убийството, от друга, също като на Лейля ханъм, не му се искаше много да ни пусне вътре.

— Ще правим събрание за оценка на дейността ни, та…

— Намък бей, изглежда, не разбирате — обърнах се твърдо към него аз. — Става въпрос за убийство. Ако сега не отговорите на въпросите ни, опасявам се, че ще трябва да ви отведем в участъка.

Мъжът срещу нас нито се смути, нито отстъпи назад към вътрешността.

— Това какво общо има с мен?

— Много общо, защото убитият е бившият съпруг на Лейля ханъм.

Отвори широко кафявите си очи.

— Как така?! Недждет ли? Недждет умрял ли е?

Не беше ясно дали е шокиран, или играе някаква роля.

— Убит е — поправих го аз. — Прерязали са му гърлото…

Лицето му се сгърчи, сякаш току пред очите му бяха убили Недждет.

— Точно за това ще трябва да поговорим — подканващо изрече подпрелият се на вратата Али. — Ще трябва да отложите събранието си.

Странно, и любимият на Лейля се справи с изживения ужас неочаквано бързо.