Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Дали ми беше повярвала, или на мен така ми се струваше, но постепенно многозначителният израз, изписан върху лицето й, се стопи.

— Добре, ами другите?

— Демир и Йекта ли?

Поклати утвърдително глава.

— Нали ти казах вече, те и двамата бяха ужасно влюбени в Хандан. Странно, но тогава и двамата не казаха какво изпитват.

— Как така? — размърда се тя в седалката. — Не казаха, че са влюбени в момичето ли?

— Докато бяхме четиримата заедно, никой не каза: „Хандан, влюбен съм в теб!“. Може в стиховете на Йекта да се е усещало нещо, но завоалирано, защото нито аз, нито Демир бяхме забелязали каквото и да било. — Отместих погледа си от шосето и погледнах Евгения. — Сега като ме попита, и си помислих, че може би точно в това е красотата на всичко преживяно. Приятелството надделя над любовта. Мисля си, че нашата близост ни правеше щастливи — приятелството между нас четиримата. Да не броя себе си, но ако Демир или Йекта й бяха казали: „Обичам те!“, приятелството ни щеше да си отиде. Вероятно и Хандан съзнаваше това и не прояви никакво по-специално внимание нито към единия, нито към другия.

— А към теб?

Зелените й очи отново палаво заблестяха, но аз не се засегнах ни най-малко.

— И към мен не проявяваше интерес. Може би не искаше да загуби интереса и на трима ни.

— И на трима ви… Значи, приемаш, че и ти си се интересувал от нея?

— Разбира се, заедно тръгвахме от къщи за училище, заедно седяхме в клас, заедно се прибирахме. Как да не съм се интересувал?

Отново на лицето й се появи онази многозначителна усмивка.

— Добре, Невзат — закачливо заговори Евгения. — Кажи ми истината — изобщо ли не ревнуваше Хандан? Трябвало е да разделиш момичето, с което си излизал само ти, с още двама души. Ако аз бях на твое място — сигурно щях да ревнувам!

Бях се приготвил да кажа „не“, но изведнъж един спомен от училищните години изплува пред очите ми. Първо ми се прииска да го скрия, но след това реших, че Евгения има право да знае. Още повече че нямаше нищо лошо в това.

— Изглежда, и аз съм ревнувал — отговорих аз, опитвайки се да подредя нахлуващите в съзнанието ми откъслечни спомени. — Веднъж бях закъснял за училище и като влязох в градината ни, видях Демир и Хандан да си приказват нещо на прага на къщата и да се смеят. Да, в този миг усетих да се надига в мен някакво чувство, подобно на гняв, на омраза. Бяха само двамата, без Йекта, без мен. Отгоре на всичко бяха толкова щастливи без нас! Завладя ме усещането, че съм предаден. Но като ме видяха, и двамата така искрено ми се зарадваха, че се засрамих от онези лоши чувства, които бях изпитал преди малко към тях.

Евгения ме слушаше, без да каже и дума. Усетил отново нейния многозначителен поглед върху себе си, се обърнах и я погледнах.

— Какво има, Евгения? Искаш нещо да ми кажеш ли? — попитах я с желание да разбера причината.

Нежно ме докосна по ръката.

— Чакай малко, не се пали! Май сега вече разбрах какво се е случило.

— Как така?

— Ти сега си един такъв студен човек…

— Много ти благодаря! — казах аз, уж опитвайки се да отдръпна ръката си. — Само такъв не съм бил, а сега вече станах и студен човек — мъчех се да се пошегувам аз.

Леко ме тупна по ръката, която се опитвах да освободя.

— Слушай ме, Невзат! Не исках да кажа „студен“, а друго, нали сега има един английски термин, който младите използват под път и над път — „куул“, на турски значи, че си човек, който много-много не се трогва от критиките, които му отправят…

— Да, не казвам лесно „браво“ на всеки, с изключение на хората, които обичам…

— Бъди малко по-сериозен, Невзат!

— Добре, добре! Слушам те!

— Ти си се отдръпнал от Хандан, момичето, с което първо ти си бил приятел, след като в прогимназията Йекта и Демир са започнали да проявяват интерес към него. И не ми казвай „не“, защото много добре те познавам! Оттеглил си се, но си го направил много елегантно, без някой да забележи. Тоест не си развалил удоволствието на другите, само и само да привлечеш вниманието на Хандан към себе си. Може да си променил чувствата си към нея. Може би си се насилил да изглеждаш само като неин приятел и нищо повече. Макар че в подобни случаи съперничеството обикновено се изостря. Трима мъже, които се интересуват от едно и също момиче, започват да се надпреварват кой да привлече вниманието й. И конкуренцията се засилва! Според мен ти си се отказал от тази надпревара, от самото начало си я изтръгнал от сърцето си — доброволно. Или както каза по-рано — приятелството е било по-важно за теб от любовта. Защото си обичал Хандан поне колкото са я обичали Йекта или Демир. Но ти не си искал да изгубиш нито един от тях…