Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Пийнахме и сякаш станахме по-истински, станахме повече самите себе си. Дори да не бяхме споделили преживяното, малко превзетата ни маниерност се стопи и чувствата ни се отприщиха на воля извън нас, изпълвайки нощната атмосфера в градината с някакво тайнствено вълнение. Толкова силни бяха те, че известно време никой не се осмели да заговори. Тази мисия този път се падна на Евгения.

— Добре, Йекта, вече му дойде времето! — рече тя, впивайки леко замъгления си от опиянението поглед в нашия поет.

Той веднага схвана за какво ставаше дума, но както винаги, си придаде малко тежест. Макар че, дойдеше ли му настроението, не се замисляше много-много и започваше да рецитира стихове, без да му пука дали някой го слуша, или не. Започнеха ли да го молят обаче: „Йекта, прочети нещо“, ела да видиш какво става! Започваше да капризничи и да увърта.

— Така ли? — опита се пак да влачи от десет дерета вода. — За какво му е времето?

— Как за какво? — сгълчах го аз. — За поезия, разбира се! За какво друго!

— Нали ви четох…

— Само едно четиристишие, нищо повече…

— То няма дълга и къса поезия — понечи да се направи на гламав той, но сега и Демир не издържа:

— Стига си шикалкавил, Йекта. Обеща ни, хайде — прочети нещо!

Нямаше да послуша и Демир, разбира се, но не искаше да постави Евгения в неудобно положение и най-сетне се съгласи:

— Добре, добре… Но ако не ви хареса, вие ще сте си виновни… не аз.

— Йектааа! — извикахме всички в един глас.

— Добре, добре — предаде се най-сетне той. — Стихотворението се казва „Ледено отсъствие“. — Прочисти гърлото си и започна: — Няма те. / Само един напуснат Истанбул, / отчаян като ръждясалото небе, / обгърнат в септемврийски ветрове, / приличен на поздравителна картичка. / Няма те. / Някакво хлапе заплаква на перона. / Риданията му цепят среднощните ми сънища. / През зениците ми преминават всички влакове, / надеждите ми снежнобели от саждите им почерняват. / Няма те. / Лицето ми старее в огледалото. / Където и да съм, все един и същи спомен виждам. / Дали защото Истанбул на теб е тъй приличен.

Докато Йекта рецитираше, очите на Евгения ме следяха с любопитство и интерес. Беше усетила, че е имало нещо мъчително, нещо болезнено в младостта ни, в миналото ни. Но не се решаваше да попита, сякаш очакваше аз сам да й разкажа за случилото се преди години. Но не можех да го направя. Само затворих очи и потънах в думите, които Йекта произнасяше.

— Тебе те няма. / Ще обикалям отсъствието ти чак до границите на лудостта. / С разбито сърце на раменете си, / с обезумелия си разсъдък в клетката на гърдите ми. / Тебе те няма. / Има само един кървящ Истанбул / в мълчанието на света.

— Много е хубаво! — искрено се възхити Евгения. — Чудесно е! Коя е късметлийката, на която си го посветил?

Този невинен въпрос за миг промени всичко — изпари се цялото ни приповдигнато настроение, внезапно прекъсна веселият и забавен разговор, всичко се превърна в тъга и сякаш въздухът около нас помръкна. Йекта не отговори, не можеше да отговори. Демир предпочете да избяга.

— Оставил съм лаврака в скарата! — стреснато проговори той и побърза да се отдалечи от масата. — Да не угаснат въглените, че пак трябва да ги палим…

Само аз нямаше накъде да избягам. И Йекта. Евгения се обърка и понеже никой не й отговори, сега гледаше с очакване към мен. Помъчих се с мимики да оправя положението, но нямаше нужда, защото Йекта намери смелост сам да й отговори:

— Написах го за Хандан, единствената жена в живота ми!

— Коя е Хандан? — попита Евгения чак когато вече напуснахме градината на Демир и бяхме в колата. И не питаше Йекта, а мен. Въпреки смелостта си, вълнението, изпълнило вечерта, я накара да не пита повече, макар да я изгаряше любопитството. Всъщност след краткия й въпрос: „Коя е Хандан?“, цялото удоволствие от събирането ни, от вкусно приготвената риба, от изпитата ракия мигновено се изпари и опитите ни с Демир отново да съживим разговора, останаха напразни. Тъгата сложи отпечатъка си върху вечерта и ни погълна всички. Затова още щом влязохме в колата, и Евгения впи любопитен поглед в мен.

— Коя е Хандан?

— Една приятелка — отговорих аз, завъртайки ключа. — Обща приятелка на всички ни.

Моята бричка се затътри от къщата на Демир към любимите ми тихи и прохладни улички в „Балат“.

Отговорът ми обаче не я задоволи.

— Една приятелка — многозначително прошепна тя. — Невзат, защо не ми разказваш за приятелите си?