Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Щях да му повярвам, ако не познавах баща му.

— Не си справедлив… Чичо Рауф пееше много хубаво.

— Невзат е прав — подкрепи ме и Демир. — Особено като си пийнеше малко, лека му пръст… редеше ги като Мюнир Нуреттин 116 116 Мюнир Нуреттин (1899–1981) е известен турски композитор и изпълнител, записал много плочи. Популяризира традиционната турска музика в Европа. Пише и филмова музика. Самият той е изключително добър изпълнител на саз. — Б.пр. . Цял „Балат“ млъкваше да го слуша! Честна дума!

Очите на Йекта се навлажниха. Изглежда, едва сега беше започнал да си спомня баща си, какъвто беше наистина.

— Така е, не обичаше поезия, но чудесно изпълняваше песните по стиховете на Яхия Кемал.

Сякаш някъде отдалече дочух топлия глас на чичо Рауф.

— Да бе! Веднъж у вас изпя онази, хубавата песен… Опиянени, отплувахме в съня… Как беше после?

— Опиянени, отплувахме в съня, / след себе си провлачвайки луната. / Блестеше само лунната пътека от сребро, / потеглихме, за връщане не споменахме, / покрай замечтани хълмове, унесени дървета, / склонове, в покой застинали върху водата. / Краят на сезона — заглъхваща мелодия, / с която потънахме във далнината. / Преди мечтата да изчезне с пукването на зората…

— Тогава да пием за бащата на Йекта — вдигна чаша Евгения. — За чичо Рауф!

— За чичо Рауф!

— Да почива в светлина! — тихичко казах аз.

— Чакайте, чакайте! Не само за моя баща, за бащите на всички нас! — спря ни Йекта, вдигайки чаша.

— За нашите бащи! — звъннаха чашите ни в мрака. — За онези хубави и добри хора!

Чукнахме се още веднъж. Отпихме от ракията и сложихме чашките обратно на масата. Йекта ме гледаше развълнувано.

— Благодаря ти, Невзат!

— За какво?

— За това, че си спомни за баща ми! — Не бях сигурен дали сините му очи се бяха навлажнили, или само ми се беше сторило. — И че му отдаде заслуженото. Понякога такива блудни синове като мен се държат много глупаво…

— Да си само ти… всички сме така!

— Не — отвърна той. — Ти не се държиш така. Не ми възразявай изобщо, Невзат! Ти изобщо не си такъв, какъвто изглеждаш! Да, силен си, хладнокръвен си, но всъщност си един много чувствителен човек. — Обърна се към Евгения, която с интерес слушаше разговора ни. — Смятат ме за най-чувствителния човек, но не съм. Невзат е най-емоционалният измежду нас тримата.

Евгения ни най-малко не възрази, напротив, беше съгласна с него.

— Забелязала съм. Да можеше и той да го разбере — каза тя, докосвайки ме леко по ръката.

Какво ми довлече на главата този наш поет!

— Йекта, стига вече! Да вземем да си анализираме и характерите сега!

Не гъкна дори. Изглежда, ракията леко го беше хванала.

— Като бях млад — продължи да разказва на Евгения той, — бях написал едно четиристишие за Невзат.

Какво четиристишие пък сега? Даже не знаех защо ги разправя всички тия неща. Евгения обаче го слушаше с нарастващ интерес.

— Така ли? Кажи ни го…

По лицето му личеше, че щом Евгения е поискала — той щеше да го направи. А мен ме владееха доста противоречиви чувства. От една страна, бях любопитен да разбера какво е написал за мен моят приятел от детинство. От друга, чувствах се някак си странно засрамен. Но на нашия поет изобщо не му пукаше за моите чувства и започна да рецитира:

— Той целият е изтъкан от гняв. / Уж рязък и сърдит, но толкоз нараним. / Тъй грубоват на вид, но във душата си — / разплакан малчуган.

Правичката да си кажа, стихотворението на Йекта ми хареса, но не го показах.

— Кога си го писал това бе?

— В гимназията, братко, в последната година…

— Изобщо не знаех…

— Като не съм ти го чел…

— Но думите са много хубави — тихо изрече Евгения. — Значи, едно разплакано дете. Този израз най-много ми хареса — отдръпна ръката си от моята и се обърна към мен с престорен упрек: — Не знаех, че си бил такъв грубиян, Невзат…

— Ооо, на младини му беше много мръсна устата… И беше голям кавгаджия!

Май тази вечер Йекта щеше да ме забие направо в земята.

— Не лъжи, най-голям скандалджия беше Демир.

— Не бе, не бях — възрази възедричкият ветеринар. — Все ти започваше, но понеже аз бях най-дисциплиниран, накрая все аз обирах пешкира и винаги мен наказваха в училище!

Евгения се засмя.

— Страхотни хлапета сте били! Хайде да пием за вас! — каза тя, вдигайки отново чаша.

— Да пием за нас! — подхвана Йекта. Езикът му вече малко се плетеше, но той продължи: — За нашето детство… За младостта ни, останала зад нас… За погубените ни надежди… За спомените ни, които ни поглъщат…