Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Песента свърши тъжно, както беше започнала: „пак очите горят и плача, знам ли защо“… Да, песента свърши, но аз така си и останах, застинал на мястото, където бях. Пръв ме забеляза Демир и се провикна:

— Невзат, защо стоиш там, братко?

Евгения и Йекта се обърнаха към мен. Сега беше моментът да скрия мъката си някъде надълбоко, да си наложа да се усмихвам, да прогоня тъжната гримаса от лицето си. Успях да го направя, докато се приближавах към тях.

— Наблюдавах ви — рекох аз и продължих уж с ревниви нотки в гласа: — Май нямате никаква нужда от мен… Веднага сте си паснали!

— Я го вижте! — погледна ме с големите си очи Евгения. — Как се оплаква? Ами я виж по кое време идваш?

Тази вечер се беше облякла в черно — черни обици от скъпоценни камъни, черна блуза, черен елек.

— Добре де, закъснях! — предадох се аз. — Какво мога да кажа! Не зависеше от мен — служба! Какво да се прави?

Златното сърце на Евгения веднага омекна.

— Забрави, Невзат! Не е толкова важно! Всъщност не си закъснял чак толкова много!

— Така си е! — съгласи се с нея и Йекта. — Всъщност и ние току-що седнахме.

Наведох се и леко целунах Евгения по бузата, съзнавайки, че каквото и да кажа — няма да има никаква полза. Лавандуловият аромат, излъчван от тялото й, направо ме замая и думите неволно се изплъзнаха от устата ми:

— Пак ухаеш божествено!

И тозчас съжалих, че се изпуснах, забелязвайки застиналите усмивки по тъжните лица на приятелите ми. Образът на Хандан отново изплува отнякъде заедно с болката. Но се съвзех бързо. Прегърнах първо Йекта, после и Демир.

— Е, да ви видя как сте тази вечер?

— Добре сме — отвърна Йекта. — Много по-добре сме, след като и вие двамата с Евгения сте тук.

Не, не въртеше номера като мен. Беше съвсем искрен. Наистина се зарадваха, като дойдох! Евгения се възползва от ситуацията и с присъщото си гостоприемство отново отправи поканата си за другиден:

— В събота вечерта ще ви очаквам и аз. Не приемам никакви извинения — идвате всички!

Никой не възрази. А аз, взирайки се в чиниите им с богатата на рукола салата, парчетата бяло сирене и пъпеш, в преполовените им ракиени чашки, уж обидено казах:

— Да ви е сладко! Започнали сте с пиенето, без да ме изчакате…

Демир се протегна към ракиената чашка на празното място, което ме очакваше:

— Всичко ти е готово, Невзат! Ти си най-големият пияч сред нас и решихме, че започвайки по-рано, тъкмо ще сме те настигнали…

— Щом казваш! — съгласих се аз с Демир, но все още не сядах. — Само да си измия ръцете — и идвам! Ааа, да не забравя да те попитам — как е Бахтияр?

— Добре е, много е добре! — отвърна преди всички моята пъргава любима. — Когато снощи Демир каза, че е добре, много не му повярвах, но сега го видях със собствените си очи!

Зарадвах се, че Бахтияр се оправя, но още повече че Евгения вече е изоставила всякаква официалност и се обръщаше по име към Демир и на „ти“ — към моите приятели.

— Вътре ли е? И аз да го видя тоя пакостник! — пошегувах се аз, отправяйки се към къщата.

— Вечер не е в стаята, пускам го в хола. А, и ако не те затруднява, спри вече тая музика… Малко да си поприказваме…

Бахтияр ме позна още щом влязох през вратата — и взе да издава приятелски звуци, нещо средно между скимтене и лаене. Светнах и го видях — лежеше в кучешката колибка, в края на редичката от празни телени клетки точно пред широкия прозорец. Вдигна глава и понечи да стане, но не успя. Приближих се и го погалих по козината.

— Здрасти, Бахтияр? Какво ново-вехто? Как си, момчето ми?

Гледаше ме с благодарните си кафяви очи.

— Добре си, добре! — заговорих му отново, чешейки го лекичко по жълтата козина. — И този път прескочи трапа, нехранимайко!

Понечи да излае в знак на съгласие, но отново не успя.

— Стой мирно, стой, не се уморявай! Почини си още малко! Колкото повече спиш, толкова по-бързо ще се оправиш!

Сякаш разбрал какво му казвам, протегна огромната си глава върху лапите и се приготви за сън, но продължи да ме гледа с признателни очи чак докато не изгасих лампата и не затворих вратата след себе си.

Докато си миех лицето в банята, усетих, че се усмихвам. Забелязах някакъв светъл лъч върху умореното ми лице. Май бях щастлив. Може би за да не изгубя това си усещане за щастие, бързо влязох в хола, спрях музиката и се върнах в градината. Щом прекрачих прага, веднага ме лъхна миризмата на рибна скара, надвила и анасоновата миризма на ракията. Демир беше започнал да сервира първите готови риби. Странно, но вместо лаврака, за който говори снощи, сервираше по три малки жълти рибки… Не бях сигурен и го попитах: