Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Зейнеб не се беше сетила за това.

— А посоката, която сочат пръстите на втората жертва? Всяка една сякаш ни указва някой паметник — малко виновно ме погледна тя, преди да продължи: — Нали така, шефе? Дори вие самият открихте това. Трупът на Мукаддер Кънаджъ сочеше по посока на джамията „Фатих“, не на двореца „Топкапъ“.

Беше права, но не беше забелязала онази подробност, която от вчера вечерта ми човъркаше ума.

— Всъщност ръцете на Мукаддер Кънаджъ не сочат към джамията „Фатих“, Зейнеб. Помисли отново — сочат към Чемберлиташ. Тоест по посока на „Баязид“, „Аксарай“… Не съм сигурен. Днес като разговаряхме с Лейля Баркън, я запитах кои са важните за града владетели и тя, без да се колебае за миг дори, каза: „Мехмед Фатих“. Не знам, може би се заблуждаваме от това лъковидно разположение на труповете. А може убийците просто да са искали да вържат ръцете на жертвите си. Свързването на двете жертви с двамата владетели, основали този град, е нещо по-сигурно. Следователно при трето престъпление биха направили препратка към султан Мехмед Фатих.

— Добре тогава — стана Али. — Да изпратя нови екипи пред двореца, началник? Аз ще ги ръководя.

— Не, Али.

Застина разочаровано на място. А аз размахах показалеца си:

— Не, ти няма да ги ръководиш. Екипите са тръгнали, ти иди да ги провериш. Отбий се и до джамията „Фатих“, и до двореца „Топкапъ“, но след това направо си заминавай вкъщи. Трябва да си починеш малко.

Обърнах се и към Зейнеб:

— И ти също… Тази вечер и двамата трябва рано да се приберете и да се наспите. Не знаем какво ни очаква тепърва. Все още не сме разбрали с кого си имаме работа, кои са евентуалните убийци. Затова вие ми трябвате свежи и отпочинали…

Зейнеб изглеждаше доволна, но в очите на Али проблясваха непокорни пламъчета. Познавах го добре и затова трябваше да бъда още по-категоричен:

— Това е заповед! После да няма това-онова, и да не съм чул приказки от сорта на „ама приятелите от екипа ме повикаха, нямаше как, трябваше да ида“. Прибирате се и заспивате като бебета! Разбрахте ме! Нали?

— Разбрано, шефе! — отвърна Али. Апашките пламъчета бяха изчезнали от погледа му. — След като проверим екипите, трябва веднага да се приберем и да почиваме.

— Добре! Утре ще е тежък ден! Сигурно и другиден! Няма смисъл така вандалски да си хабим силите!

Бях много строг с Али и Зейнеб по въпроса за почивката им, но самият аз, пренебрегвайки умората си, отпраших със старата си бричка право към къщата на Демир. Въпреки че успях да подремна около половин час по пътя на връщане от грозната къща на Мукаддер до управлението, бях не по-малко грохнал от тях двамата. Но нямаше как — точно сега, когато тримата най-важни хора в живота ми бяха наредили софрата и чакаха само мен! Натисках газта с надеждата час по-скоро ласкавият и успокояващ поглед на Евгения да ме избави от умората и приказките с приятелите ми от детинство Йекта и Демир да успокоят мислите ми, а ракията да окаже чудотворното си отпускащо въздействие. Но колкото и бързо да карах, вече бях закъснял. Когато пристигнах пред „Балатския дворец“, завещан от бащата на Демир, беше станало вече девет часът! Слязох от колата и погледнах мобилния си. Чудна работа — Евгения изобщо не ме беше търсила! Да не би и тя като мен да е закъсняла? Нямаше смисъл да разсъждавам на празни обороти, така или иначе, само след минути щяха да разбера. Още щом влязох в градината, и в ушите ми зазвуча една тъжна мелодия. Думите й се блъскаха в съзнанието ми:

Но не я изпълняваше Мюзейен Сенар, а Зеки Мюрен 108 108 Зеки Мюрен (1931–1996) се смята за най-известния изпълнител на турска класическа музика, основаваща се на наследството на османската музика и източния макам. Семейството му е от Скопие, но се преселва в Бурса. Завършил е Художествената академия в Истанбул, сега Университет „Мимар Синан“. Успешна кариера обаче прави в музиката. Изключително плодотворен певец, композитор, текстописец, актьор. — Б.пр. , който с гласа си надипляше вечерния мрак на тежки вълни. Бяха подредили софрата в старата беседка под кестените. Макар да ме деляха десетина метра от там, прохладният майски ветрец довяваше миризмата на ракията до ноздрите ми. Евгения се беше навела, виждах половината от лицето й, докато разговаряше с Йекта. Демир седеше мълчаливо срещу тях, но очите му грееха от удоволствие под спускащите се от покрива на беседката лампи, сякаш не за първи път, а цял един живот са седели, разговаряли, яли и пили заедно. Толкова близки изглеждаха и тримата! За миг ми се привидя, че това е Хандан, поддадох се на тази илюзия може би защото не виждах лицето на Евгения. Сякаш не беше умряла, сякаш, както винаги, си беше между нас. Само че малко по-млада… Малко по-млада ли? Не, съвсем млада! Почти каквато си беше в гимназията… весела, щастлива, смела. Животът все още не беше отслабил чувствата й. По онова време животът най-много ценеше невинността. Животът все още ни се усмихваше, без да докосне мечтите ни, за да не ги разруши… И аз, за да не разваля вълшебството на нощта, останах там, където си бях застанал, за да наблюдавам Хандан, превърнала се в Евгения, Евгения — преобразила се в Хандан, а двете заедно — въплътили се в Гюзиде. Мислех си, че макар две от тях да ме бяха напуснали, в тези три жени аз всъщност винаги съм обичал все една и съща жена. Но коя? Първата ми дружка от детските години, онова слабичко девойче от гимназията, най-мощната ми опора, спътницата ми в живота, злочестата ми съпруга Гюзиде или Евгения, която ме научи, че въпреки всичко животът може отново да бъде хубав? А може би и всичките наведнъж, всяка една поотделно, но и в трите — тази, единствената…