Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Това кефалчета ли са?

Демир се намуси, сякаш го бях обидил.

— Не е кефал, барбуна е! Барбуна! Като не идваш на корабчето, вече не ги и различаваш…

Седнах на стола и с любопитство заразглеждах рибите съвсем отблизо. Щом се извадят, носовете им моментално се втвърдяват, а устите им стигат чак до очите, а под тях имат три люспи. И да не съм излизал дълго време в морето, пак нямаше да забравя тази тяхна особеност, която ги отличаваше от кефалите.

— Наистина са барбуни! Откъде ги намери?

Йекта се захили тържествуващо.

— От рибарите…

— Ами нали уж щяхте вчера да излизате с корабчето за риба?

— Ами излязохме, но къде ще намериш барбуни в откритите води при Къналъада? Хванахме пет лаврака, слава тебе боже, а барбуните ги купих днес по обед от рибаря Шериф. Скоро дошъл от Измир, закле се, че са пресни…

— Изглеждат пресни — потвърди Евгения, докосвайки с вилица рибата в чинията си. — Хайде, да ви е сладко!

Макар да не им беше сезонът, барбуните бяха много вкусни. След като преглътна хапката в устата си, Йекта вдигна чашата си.

— Хайде, добре сте дошли!

— За приятелството! — чукна се с всички нас Демир и обръщайки се към единствената жена на масата ни, продължи наздравицата си: — За новите ни приятели, които са с нас!

Очите й светнаха от щастие.

— И за вас! — с възхищение и лека завист ни погледна Евгения. — За неостаряващото ви приятелство!

Беше мой ред да кажа тост, но сякаш нещо ме спря, езикът ми се върза и не можех да говоря. Не защото нямах желание — а защото си припомних трагедията, останала в миналото и на трима ни. Чувствах как един призрак ни наблюдава, също като мен преди малко, скрит в мрака на кестените и с полузастинала усмивка на устните. Да, в този миг с нас беше още една жена. И да не можеше да се види, и да не можеше да се разсмее, и да не можеше да ни проговори — тя беше винаги помежду ни — Хандан! Може би трябваше да постъпя като Евгения миналата вечер — да вдигна чаша и да кажа: „За Хандан! Онова момиче, което ни подари нашето приятелство!“. Но щях да проваля вечерта на всички ни, нямаше да има нито радост, нито сладка приказка след това. Затова само замълчах. Ако Евгения не ми се бе притекла на помощ, приятелите ми още щяха да чакат с вдигнати чаши да им пожелая нещо смислено и умно.

— И за Бахтияр, който ни срещна! — вдигна тоста вместо мен Евгения.

И да не знаеше със сигурност какво изпитвах в момента, бе усетила, че нещо не е както трябва. Сигурно щеше да реши, че си мисля за жена си и дъщеря си. Каквото и да смяташе, вътрешно й благодарих хиляди пъти за това, че ме спаси от трудното положение, че ме откъсна от спомените за Хандан, от нейния призрак, който непрестанно стоеше пред очите ми. Чукнах се с приятелите и повторих още по-гръмогласно думите на Евгения:

— За Бахтияр! И за оздравяването му!

След като отпихме от ракията и сложихме чашите обратно на масата, от страх да не изпадна отново в плен на мълчанието си, шеговито се обърнах към Демир:

— Абе, Демир, орлово око ли имаш, че ме видя в тъмнината?

— Ястребово око има той! — обади се и Йекта. — Може да види не само такава грамада като теб, ами и цвета на птичките — посочи той с ръка към надвесените клони на дърветата. — Може по тъмните им силуети да ти каже какво е всяко едно птиче: „Това е гургулица, онова е врабче, това е сипка, онова е гълъб“.

Думата „ястреб“ ме върна към детските години.

— Вярно, Демир, ти нали имаше един ястреб?

Въздъхна дълбоко.

— Хубава птица беше — тихичко рече той. — Беше паднала в двора ни, със счупено крило…

Евгения се разчувства, сякаш държеше ранената птица в дланите си и чуваше биенето на сърчицето й.

— Други хищници ли я бяха наранили?

— Да, други, най-страшните от всички — хората — изведнъж стана сериозен Демир. — Крилото му беше счупено от сачма на въздушна пушка.

Имаше странно име — мъчех се да си спомня аз. Хазан 109 109 „Хазан“ означава „есен“ на турски. — Б.пр. ли беше?

— Хюзюн 110 110 „Хюзюн“ означава „тъга, печал“ на турски. — Б.пр. …

— Тъжньо ли? Кръстили сте хищна птица Тъжньо? — смая се Евгения.

— Не аз, майка ми — замислено отвърна той. — Майка ми кръсти ястреба Тъжньо.

— Защо?

— Като го видя за пръв път, каза, че в очите му има нещо странно и че много тъжно гледа това птиче. Аз не забелязвах нищо подобно и й възразих, че си гледа просто както си гледат ястребите. Може малко да го болеше, но в очите му нямаше тъга, а нещо диво, но кой ли ме слуша? „Не, синко — рече ми тя, — ти не можеш да видиш, че на това създание му кърви не крилото, кърви му душата.“ И като подхвана: да го кръстим Хюзюн, та да го кръстим Хюзюн. А аз си мислех за Ястребчо 111 111 В оригинала е „Картаджа“, означава буквално „Картаген“ на турски, но в случая е вид умалително. — Б.пр. . Все пак по-важно от името беше, че можех да го оставя вкъщи. Баща ми много не обичаше животни. Страхувах се да не каже, че може да се заразим от това пиле, и да поиска да го изхвърлим. Майка ми като рече: „Да го кръстим Тъжньо“, веднага разбрах, че имам съюзник вкъщи, и приех предложението й. И добре направих, защото баща ми, като се прибра вечерта и видя птичето, се размрънка, както си и очаквах. А майка ми взе да го моли: Недей, Бюнямин, мили, грехота е, как да го изхвърлим на улицата това ранено птиче? То ни е „гостенче от Бога“ 112 112 „Танръ мисафири“ означава буквално „случаен, нечакан гост“. — Б.пр. . И понеже, макар да бяха женени от много години, баща ми все още беше лудо влюбен в майка ми, бързичко прибра платната и се съгласи.