Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Евгения спря да яде и пие и слушаше с интерес разказа на приятеля ми.

— Добре, оправи ли се Хюзюн?

— Не, не можа да се оправи — отвърна Демир, избягвайки погледа й. — Поживя месец и след това умря. „Нали ти казах — каза майка ми. — Това птиче си знаеше, че ще умре. И затова гледаше толкова тъжно.“ Ако ме питате, майка ми провидя в него собствената си съдба. Само след шест месеца се разболя от алцхаймер. А за ястреба какво да ви кажа? Той е свободолюбива птица, дори добре да се грижехме за него, нямаше да остане затворен в нашата къща. Не искаше да живее на този свят, ако не беше свободен…

— След този случай Демир реши да стане ветеринар — заговори Йекта, сякаш лично беше изживял всичко случило се в семейството на приятеля си. — Защото не успя да върне Хюзюн към живота…

Демир се изчерви. Да не би да се беше засрамил?

— Прав си, отначало пожелах да стана ветеринар, понеже не можах да спася Хюзюн. Но след това разбрах, че наистина много обичам животните. Всичките, всякакви животни. Даже и най-свирепите са по-безвредни от човека. По-искрени от човека, по-невинни и не толкова хищни. Близостта с тях винаги ме прави щастлив. Затова и избрах тази професия, ветеринарната…

Спомних си как Демир спореше със семейството си по този въпрос.

— Но чичо Бюнямин не искаше синът му да става ветеринар, а адвокат… и до смъртта си мислеше горкичкият, че Демир ще става адвокат…

Демир се позасмя виновно.

— Покойният ми баща така и не можа да разбере, че от такъв човек като мен, който никак не обича да приказва, адвокат не става… Ако бях изпълнил желанието му, щях да уча в университет, който не харесвах, и да бъда принуден да упражнявам професия, каквато не искам… — Погледна ме пронизващо и ми напомни младите години: — А и ти — да не би да избра професията, която семейството ти искаше?

Станеше ли въпрос за мен, Евгения не можеше да се стърпи:

— Вярно, Невзат, какво казаха вашите за това, че си станал полицай?

И двамата с Демир си спомняхме с усмивка онова, което навремето си беше голям проблем.

— Първо много се ядосаха. Баща ми си падаше малко левичар. По-скоро — ататюркист 113 113 Привърженик на идеите на Мустафа Кемал Ататюрк за модерна и светска държава. Военните се смятат за поддръжници и крепители на светската държава в Турция. — Б.пр. . Изобщо не обичаше полицията и все мърмореше: „Полицията е машата на държавата. Поне да беше станал военен и да завършиш някое военно училище — било «Кулели» 114 114 Военен лицей в Истанбул, в района на Кулели, на Босфора. При завладяването на Истанбул на това място е имало гора с манастир и кула, оттам и името — „Кулели“ означава „с кула“. — Б.пр. , било «Хейбели» 115 115 Военноморско училище, намиращо се на остров Хейбелиада. — Б.пр. . Откъде ти хрумна сега пък да ставаш полицай?“. А всъщност нещата бяха тръгнали от самия него. Баща ми беше учител по литература и като Йекта, и той пишеше стихове, обожаваше да чете и романи. Първият роман, който прочетох, беше от неговата библиотека — „Убийството на Роджър Акройд“, на Агата Кристи. До последната страница на книгата така и не можах да отгатна кой беше убиецът. После отново я препрочетох, а след това се пристрастих към криминалните романи. Родни, чужди — всякакви. Поглъщах всичко каквото ми попаднеше! И в крайна сметка тази страст се превърна в моя професия. Но не смеех да кажа на баща ми. Не исках да знае, че благодарение на него съм избрал най-омразната му професия.

— Най-голям късметлия измежду нас е Йекта — Демир се намеси и върна разговора ни към нашия поет. — Чичо Рауф не му се бъркаше изобщо. Искаше да учи архитектура — учеше архитектура. Нищо, че след като я завърши — и един ден не е работил по специалността.

— Той малко изопачава нещата, Евгения! Всъщност обичам архитектурата. Даже в библиотеката ми повечето книги са в тази област. И по-специално — за архитектурата на Истанбул. Аз всъщност исках да остана като преподавател в университета, но онова змийско гнездо, което ръководеше тогава факултета, не ми позволи. Какво да правя — отдадох се на поезията! Но баща ми така и не одобри това. Не е прочел и едно мое стихотворение!

— Може да не си го видял! — опитах се да го утеша аз. — Откъде знаеш? Може тайничко от теб да ги е чел…

— Не, Невзат, знам — не ги е чел. Ако беше, щях да разбера. Все щеше да каже нещо — хубаво или лошо, без значение, но все нещо… Най-малкото на някой друг, ако не на мен… Никога не го направи. Държеше се, сякаш никога не съм написал и едно стихотворение! Така и не разбра защо пиша поезия. Нямаше никакъв, ни най-малък интерес към литературата, към изкуството.