Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Беше се разсърдила, но ме гледаше с обич, като дете, чиито пакости винаги е прощавала, сякаш питаше: „Какво още криеш от мен? Кажи ми!“.

— Не знам защо — въздъхнах аз. — Не е ставало дума, сигурно затова.

— Де да беше ставало — отвърна тя, а в гласа й звучеше упрек. Снизхождението също беше изчезнало в тона й. — Ако знаех за какво става въпрос, нямаше да питам за Хандан. И Йекта нямаше да се натъжи толкова. И тази вечер, започнала толкова прекрасно, нямаше да свърши така неприятно.

Беше права. Не знаех какво да кажа и се загледах в пътя пред нас. Можех да се извиня, но вместо това започнах да й разказвам:

— Всъщност наистина историята им е необикновена!

Думите ми така я заинтригуваха, че забрави колко ми е ядосана и попита:

— Като казваш „историята им“, имаш предвид историята на Йекта и Хандан, нали?

Откъде можеше да знае? Сметна, че само Йекта е обичал Хандан.

— На Йекта, на Хандан и Демир…

Очите й светнаха от любопитство.

— И двамата ли са били влюбени в Хандан?

— Да — отвърнах аз, докато тъгата на миналите чувства ме завладяваше. — И двамата бяха влюбени в Хандан.

Замълчах, загледан в пътя пред себе си, не можех да продължа по-нататък, но Евгения не ме остави на мира:

— А ти?

Не очаквах подобен въпрос и се обърках:

— Какво значи и аз?

Дори за миг не свали поглед от моя.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Откъде да знам какво искаш да ми кажеш?

— И ти си бил влюбен в Хандан, нали?

Не, не ме обвиняваше, само искаше да знае. За миналия ми живот, за моите любови, за онзи Невзат от миналото. И затова питаше и за Хандан. На лицето й се появи толкова добродушно изражение, че в един миг ми се прииска да й отговоря: „Да!“. Да, и аз бях влюбен в Хандан. Но бях ли всъщност? Обичах ли я до полуда, както Йекта и Демир? Не беше толкова лесно да отговоря с „да“ на този въпрос. Отново погледнах към осеяния с дупки път. Пред очите ми изплуваха спомени и сякаш отново видях да тече калдъръмената улица покрай мен, по която тичахме като деца, долетяха някакви звуци, картини от миналото се появяваха пред очите ми и се разпръсваха на парчета. Толкова много преживяно имахме по тези улици! И сред кълбото от спомени най-незабравимо без съмнение бе преживяното с Хандан! Каква беше тя в действителност? Едно слабичко чернооко момиченце с прави коси. Не можех да си я представя нито като девойка, нито като по-зряла жена — винаги я виждах само такава, каквато беше в детството ни! Може би защото я познавах преди Йекта и Демир. Беше ни комшийче. Дъщерята на чичо Фарук и леля Надиде. Толкова отдавна се знаехме, че дори не си спомням кога съм я видял за пръв път. Майка ми, баща ми, съседите ни чичо Димитри и леля Сула, чичо Месут и леля Нида, синът им батко Ихсан, чичо Примо и леля Рашел, дъщеря им Естер — всички те бяха там, също като Хандан. Не бих казал, че ми беше като сестра, но като най-добър приятел — винаги беше в живота ми. Заедно ни записаха в първи клас. За пръв път отидохме на училище двамата заедно. И след това не се разделихме — учихме заедно и в прогимназията. Йекта и Демир влязоха в живота ни по-късно. Бяхме във втори прогимназиален клас, когато двамата дойдоха при нас, понеже тяхната паралелка беше разпусната. Първо се сприятелиха с мен, после и с Хандан. Но не мога да си спомня кога я обикнаха и кой пръв се влюби в нея. А аз дали бях влюбен в Хандан? И това вече не знам…

— Защо млъкна, господин полицай? — шеговито-глезено попита Евгения и ме върна към реалността. — Много труден въпрос ли ти зададох?

— Не е труден, но не мога да си спомня.

— Какво не можеш да си спомниш? — попита тя, без да откъсва дори за миг погледа си от мен.

Мислеше, че ще започна да й разказвам.

— Какво изпитвах към Хандан — съвсем искрено отговорих аз. — Повярвай ми, не мога да си спомня. Приятелство ли беше, или наистина съм бил влюбен в нея? Не знам, или пък съм забравил.

Завъртях волана и завих наляво към Златния рог, преди да продължа да говоря.

— Да, бяхме много близки с Хандан. Прекарахме заедно детството си, чак докато пораснем. Спомените ми са толкова отдавнашни, толкова размити, че не помня, може и да съм я целунал дори.

Засмя се.

— Честна дума, не мога да си спомня, може да не ми вярваш, но е така!

Продължаваше да се смее на глас, но изобщо не беше повярвала и ме гледаше със съмнение в очите.

— Ако съм бил влюбен, щях да ти кажа! — казах аз, сякаш почувствал някаква нужда да се оправдая. — Толкова време мина оттогава. Каквото било — било, минало-заминало, защо да не ти кажа?