Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Значи, всъщност Йекта ви е предал всичките?

Макар че и аз мислех същото, усетих, че не бих могъл с такава лекота като нея да употребя думата „предателство“, особено като знаех какви страдания след това изживя Йекта, а освен това и самият Демир му беше простил.

— Зависи от гледната точка — отговорих, поглеждайки косо Евгения. — Може пък да е спасил живота на Хандан. Тя беше красиво момиче, но семейството й беше доста бедно. Пък и необразовано. Ако Хандан не се беше омъжила за Йекта, не след дълго сигурно щяха да я задомят за някой богаташ. Но от гледна точка на Демир, Йекта не беше постъпил добре.

— Добре де, какво каза Демир?

— Какво да каже? Нищо не можа да каже. По онова време беше вече трета година студент в Германия. Бяха му съобщили за сватбата си с писмо. Отгоре на това бяха сложили в писмото и покана за тържеството. Той нито им отговори, нито дойде на сватбата.

— А ти? Отиде ли?

Евгения отново ме гледаше с онзи нейния изпитателен поглед. Но аз не откъсвах очи от пътя. Не исках погледите ни да се срещнат. Защото, макар и на мен да бяха пратили покана, аз не отидох на сватбата им. Не знам защо, сигурно защото по онова време не съм одобрявал брака им.

— Не — отговорих аз, докато завивах към моста при Ункапанъ. — Беше през първата година от работата ми в полицията и бях извън Истанбул, не ми дадоха отпуск и не можах да ида.

Внезапно Евгения замълча и на мен това ми хареса, почувствах се по-спокойно, сякаш имах някаква тайна, която трябваше да крия. Погледнах към водите на Златния рог под нас, върху които играеха хиляди сенки. Беше се излегнал мълчаливо чак до подножието на Сарайбурну и само просветваше от време на време, отразявайки светлините по бреговете си. Покрай Сарайбурну се сетих и за крал Визас. Дали истанбулските гърци знаеха, че той е основателят на града? Да си призная, исках да се освободя от тежестта на миналите спомени и реших да сменя темата на разговора ни. Но Евгения не ми позволи и продължи да ми задава въпроси:

— Добре, но после как Демир прости на Йекта?

Като не получи веднага отговор от мен, отново започна да изказва своите предположения:

— Да не би Хандан да е тръгнала с някой друг мъж?

— Не, не е тръгнала с друг… Хандан почина — прошепнах натъжен.

— Какво говориш, Невзат? Как така умря?

Веселите нотки напълно изчезнаха от гласа й.

— Загина при нелепа злополука… преди три години… Заедно с малкия им син Умут.

— Жалко! Много жалко! А Йекта — какво направи Йекта?

— Полудя. Месеци наред вземаше успокоителни. Всички се бояхме, че ще си посегне. Тогава се появи и Демир, хвана ръката на приятеля си, с когото не беше разговарял цели петнайсет години, облекчи раната му, накара го да се съвземе. Всъщност и аз се опитах да подкрепя Йекта, още повече че като него и аз бях изгубил съпругата и детето си, тоест имахме много общо, но така или иначе, Демир беше по-добър в това.

— Ти нищо не си могъл да направиш, тях Хандан ги е събрала отново — прошепна Евгения. — Хандан, която приживе е разделила двамата приятели, със смъртта си ги е събрала отново заедно.

Говореше разумно, но гласът й издаваше колко е развълнувана.

— Права си, май така е станало. След този ден станаха още по-близки приятели. От време на време и аз се събирам с тях, но те двамата са винаги заедно. Изглежда, както каза, любовта им към Хандан ги крепи.

— А семейството на Демир? Жена му, децата му?

— Демир никога не е бил женен. Може би от всички нас той най-много обичаше Хандан. Не знам. Стана добър ветеринар. Печелеше много добри пари! Сигурен съм, че е опитвал да създаде връзки и с други жени, но изглежда, никоя не успя да замени Хандан, да заеме нейното място. Така и никога не можа да бъде щастлив!

— И по лицето му се вижда…

— Не го гледай, че е такъв сдържан и студен, всъщност е много добър човек. И по-рано не се сприятеляваше лесно с всеки. Хандан беше всичко за него, смисълът на целия му живот. Сега почти всеки ден са заедно с Йекта. Понякога съм се замислял дали помага на приятеля си, или се опитва да бъде по-близко до спомена за жената, която е обичал… Не съм сигурен всъщност.

— Няма значение — разбиращо кимна Евгения. — Ти сам го каза — това е било любов между четирима души, а сега са останали трима…

Дали пак ме бодна?

— Кой е третият? — малко рязко попитах аз. — Евгения, разбери, аз нямам никаква връзка с тази любов.

— Не говоря за теб, Невзат, третият е Хандан… Смъртта й не променя нищо. Напротив, сега е още по-привлекателна и за двамата, защото е недостъпна. Затова и ти не си успял да успокоиш Йекта. Защото тяхната рана е обща. Те все още обичат една и съща жена.