Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Странно, за миг се почувствах изолиран. Защо аз да не изпитвам същата болка, същата тъга? Защо Йекта и Демир не са ме включили и мен в това общо изживяване на болката? Може пък да не са виновни те, може Евгения да е права — преди години, побеждавайки гордостта си, се разделих с тях, защото аз бях пожелал така. А след това животът ни тръгна съвсем иначе. Тогава защо се почувствах изолиран? Не знам, странно създание е човекът.

Евгения продължаваше да ме гледа нежно.

— Ти си силен, Невзат! Преживял си тази странна любов и си я преодолял…

— А не казваше ли, че съм бил чувствителен?

— Да, чувствителен си, но това не те прави слаб. Напротив, според мен твоята емоционалност те прави дори по-силен.

Започнах да се притеснявам от толкова много разговори за себе си. Затова я попитах за основателя на този град — хем да сменя темата, хем наистина да задоволя любопитството си, което ме гризеше отвътре — дали местните гърци знаеха кой е той?

— Евгения, знаеш ли кой е Визас?

Така ме изгледа, сякаш недоумяваше от къде на къде й задавам този въпрос?

— За онзи крал ли говориш? Който търсил мястото срещу страната на слепите?

— Значи, знаеш?

Май се беше обидила от учудването ми, че знае.

— Как да не знам, Невзат? Историята на този град започва от този крал. Но гърците си го присвояват повече от нас, ромеите.

Това беше интересно!

— Защо?

— Защото Визас е грък, а ние сме римляни, ромеи — отвърна тя съвсем естествено.

Бог гледаше императора. Бе миг на триумфа, ден на победата, времето на прославата. Императорът бе облечен великолепно, със златна корона на главата си, украсена с червени рубини. Бог бе гол, с венец от тръни на челото си. Погледът на императора бе изпълнен с гордост. Гордост от това, че се е родил под щастлива звезда, гордост от спечелените битки и победи. В погледа на Бог имаш тъга — тъга за хората, изгубили битките си с живота, и състрадание — състрадание към потиснатите. С едната си ръка императорът държеше меча си, с другата — юздите на коня си. Лицето му светеше с детска радост. Едната ръка на Бог беше прикована към дясната страна на кръста, другата — към лявата. Върху лицето му бе изписано страдание.

Бог гледаше император Теодосий. Но Теодосий нехаеше за разпнатия Бог. Бе вперил поглед в крепостните стени зад него — в Златната порта 118 118 Церемониална порта, главен вход към столицата за триумфално влизане на императора при тържествени и държавни поводи (военни победи, коронации). През ІV–V в. вероятно е построена от Теодосий I като свободно стояща триумфална арка и по-късно включена в Теодосиевите стени или е изградена от Теодосий II като неразделна част от тях. През XV в. е превърната от порта в част от крепостта Йедикуле, а през ХІХ в. е натоварена с нова функция и преобразена в музей в рамките на крепостта. — Б.пр. , която като огромен катинар свързваше високите стени. Гледаше статуята на дядо си, великият Теодосий, на когото беше кръстен, поставена между статуите на богините. Гледаше я със свито сърце — дядо му владееше целия Рим от Галия до Египет, а той — само Източната империя. Дядо му беше спечелил големи битки във войните, които беше принуден да води, той нямаше такива победи. Но пък беше извършил и неща, заради които историята нямаше да го забрави.

Бог гледаше Теодосий. Винаги му беше помагал. Винаги го беше пазил. Беше подслаждал живота му, както хлябът — виното. Теодосий беше едва седемгодишен, когато се възкачи на престола. Бог изгради стена от преданост около него. Беше направил по-голямата му сестра Пулхерия негова покровителка. Създаваше на враговете му множество проблеми, за да ги държи настрана от невръстния владетел. Винаги го поставяше под сянката си, надвесен над него като благодатен облак. Съветваше го как добре да управлява страната си и му даваше сила да я опази. Беше го бе дарил с изящен вкус, за да я разхубави и направи още по-красива.