Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Докато Евгения говореше, моята старица беше се дотътрила до Златния рог и пъплеше по булеварда досами морето. Върху водите отляво ту проблясваха, ту гаснеха някакви светлинки, шумът от моторите на ранобудните рибари без време цепеше тъмната тишина на нощта.

— Добро разрешение на въпроса! — казах аз, гледайки изпод око любимата си. — Дори мога да кажа, че е отличен анализ!

— Не се майтапи, Невзат! — леко ме шляпна по ръката Евгения. — Аз ти говоря за сериозни неща!

— И аз ти говоря сериозно! — обърнах лице към нея. — Истината ти казвам, Евгения — блестящ анализ! Но ти гледаш на миналото от днешна дата, тоест познавайки сегашния Невзат, се опитваш да анализираш поведението на младия Невзат — казах аз и отново погледнах към пътя. Светофарът светеше червено. Натиснах спирачката и продължих започнатия разговор: — Но на младини аз бях доста по-различен от това, което съм днес. Съгласен съм, че някои неща може да не са се променили в мен, например това, което старите хора наричат нрав — може характерът ми да си е останал същият, не споря. Но младият Невзат бе доста по-различен от мен. Много по-изпълнен с надежди, много по̀ идеалист, много по-смел, по-вярващ в хората, много по̀ оптимист, виждащ света много по-красив. Затова сигурно и ти си права, спокойно мога да ти призная това. Младият Невзат спокойно би могъл да се откаже от Хандан, от момичето, изпълващо с огромна любов двамата му приятели, от друга страна обаче, той беше много по-страстен, по-амбициозен, стремящ се винаги да е пред всички, обичащ да се изтъкне пред хората. Ако погледнем от този ъгъл на нещата, би било немислимо младият Невзат да се откаже от надпреварата с приятелите си ей така лесно и безпроблемно… — Докато светофарът светеше жълто, леко погалих ръката на любимата си, която ме наблюдаваше с нескрит интерес. — Значи, Евгения, онова, което каза, може и да е истина, но може и да е напълно погрешно. — Натиснах газта и споделих собственото си виждане за случилото се в миналото ми. — Може наистина да съм обичал Хандан само като приятел. Възможно е в самото начало, нали знаеш, когато осъзнаваш, че си мъж или жена, да съм изпитал някакво незряло сексуално привличане към нея, но нищо повече. Така си мисля аз. Защо казвам това ли? Защото никой не забравя първата си любов — виж Йекта, виж Демир, те наистина не са забравили Хандан. Не е трудно да разбереш Йекта, защото се ожени за Хандан. Но…

— Какво! — прекъсна ме Евгения. — Йекта и Хандан са били женени? Добре де, ама нали каза, че никой не бил разкрил чувствата си към нея!

— Така беше. Чак докато завършихме гимназия. След това пътищата ни се разделиха. Демир отиде да следва в Германия, под натиска на баща си, който искаше да го прави адвокат. Но той избра ветеринарната медицина. Колкото до мен, макар баща ми да не бе съгласен, аз се насочих към полицейската работа. Йекта и Хандан останаха в старата махала. Той се дипломира като архитект и както си призна — обичаше тази професия, но не се разбра с преподавателите в университета. А може и любовта му към литературата да бе по-силна, не знам. Започна да пише стихове и да ги изпраща по списанията, и предпочете да издава книги в никому неизвестни издателства, вместо да се занимава с архитектура. А Хандан си остана у дома, просто си чакаше късмета. Така, като ни нямаше нас, тоест като го нямаше вече Демир, двамата започнали да се сближават. Накрая Йекта не можел да чака повече и предложил на Хандан да се оженят.

— И Хандан приела, така ли?

— Какво да прави? Не е имала голям избор. В квартала бил останал само Йекта.

— Добре де, обичала ли го е? Измежду вас тримата него ли е обичала най-много?

Позамислих се, преди да й отговоря:

— Не съм сигурен, но ми се струва, че Хандан се интересуваше повече от Демир. Ако можехме да я попитаме кого би избрала от нас тримата, сигурен съм, че би казала „Демир“.

— Значи, нямаше да каже Невзат?

Решително поклатих глава.

— Не, нямаше… Според мен нямаше да каже „Невзат“…

— Но Демир е бил в Германия. Напуснал е Хандан заради образованието си — каза с нескрито разочарование Евгения.

— Това е малко объркано, да ти кажа… Може би Демир се съгласи с баща си за Германия, за да избяга от махалата, от „Балат“… За да не ни предаде нас двамата с Йекта. Макар никога да не сме говорили за това, трябвало е да го направи, за да не наруши неизреченото тайно споразумение между четирима ни…

Докато разказвах всичко това, усетих, че в мен се надига гневно чувство към Йекта. В младежките си години, сред безсмислената суета и врява, не бях оценил правилно това положение или пък не се бях замислил достатъчно.