Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Гледа, сякаш е видял самия Бог, нали?

Това го бе казал Шефик, но не му пукаше за нашия величествен свидетел в небесата, а говореше за жертвата. Като видя, че съм вече на местопрестъплението, прекъсна огледа и дойде при мен, също така дълбоко впечатлен от израза в очите на мъртвеца.

— Може и да го е видял — пошегува се Зейнеб. — Ако питате мен обаче — това е неконтролируемо движение на мускулите.

Спорно беше какво изразява погледът на мъртвеца, но беше ясно едно — че човекът е убит по същия начин, както и останалите — гърлото му беше прерязано от край до край. Тялото беше разположено по съвсем същия начин — във формата на стрела, с разтворени крака, с вързани една срещу друга длани зад тила. Опитах се да си припомня трупа на Мукаддер Кънаджъ. Да, убийците не са се опитвали да ни заблудят — върхът на стрелата указваше точно мястото, на което бяхме. Но не бяхме разбрали това. А сега, сега накъде ли ни сочеха убийците? Погледнах ръцете на жертвата — като върха на стрела те сочеха точно към Златната порта. Но като казвам „златната“, не си мислете, че става дума за някакви блестящи, великолепни двери към града — мястото, наречено някога Златната порта, отдавна бе загубило величието си и днес бе една развалина от пръст, камък и мрамор.

— Кой е открил трупа?

— Пазачите на музея. По-точно кучето им Булут — отговори ми тя, посочвайки към широкото място зад полуотворената врата. — Те са там, ако искате, да ги извикам.

— Няма нужда, ние ще отидем при тях. — Преди да тръгна обаче, трябваше да разбера още нещо. — Установена ли е самоличността на жертвата?

— Шадан Дуруджа… Бил журналист.

— Журналист ли? — озадачих се аз. — Откъде се взе пък сега някакъв си журналист?

Докато Зейнеб ме гледаше безпомощно, ми отговори Шефик, сякаш бях питал него:

— Не знам, господин инспектор. Ето тук така пише — протегна журналистическата карта, която държеше между пръстите си.

Беше прав, човекът беше журналист, при това — в един от най-реномираните вестници. Това доста объркваше нещата. Мислехме, че имаме важна следа, като установихме, че Недждет Денизел и Мукаддер Кънаджъ са били вещи лица в една и съща комисия. Така бихме могли да определим предварително потенциалните жертви и да имаме шанса да изпреварим убийците. Но след като третата жертва се оказа журналист, нямаше особен смисъл да проучваме членовете на комисията, свързана със защитата на историческите забележителности.

— Журналистите не биха могли да бъдат в комисии за защитените зони, нали така, шефе?

— Не мисля, че могат.

Закопчах сакото си, за да не пропусне нощната влага.

— Дори да не е член на такава комисия, сигурен съм, че Шадан Дуруджа по някакъв начин е свързан с историческите защитени зони. И по-специално — с квартала „Султан Ахмед“, за който Мукаддер Кънаджъ е бил натоварен да напише доклад.

— Трябва да има някаква връзка. Иначе за какво да го убиват?

Шефик пак взе да си навира носа в нашите дела. Хората му в странните си облекла като на извънземни, изследващи древна цивилизация, старателно претърсваха мястото пред многовековните стени, за да открият някакви улики, които да свършат работа, а той тръгнал да си чеше езика с нас! Не му стигаше само да събере уликите от местопрестъплението и да ни ги предостави. Искаше му се да участва ако не при вземането на решения, то поне в размяната на идеи в хода на разследването. Разчиташе на нашето добро отношение и при всеки удобен случай се чувстваше длъжен да ни съобщи мнението си. На безкомпромисната Зейнеб обаче не й пукаше за неговата чувствителност.

— Възможно е — рече замислено тя. — Трябва да проучим нещата. Ако е така, трябва да намерим връзката.

Като каза „трябва да намерим“, забелязах, че нашият ексцентричен младеж не се виждаше наоколо.

— Къде е Али? — попитах аз.

Зейнеб отмести поглед, опитвайки се да прикрие безпокойството си.

— Трябва да дойде, шефе, на път е.

Явно правеха нещо без мое знание, но не исках да споря в присъствието на Шефик.

— Добре тогава! Да вървим да поговорим с пазачите на музея!

Шефик се натъжи като изоставено дете. Мислите му бяха все в нас, но нямаше как, и тръгна да си върши своята работа. Защото без откритите от него улики ние пък нямаше да можем да извършим разследването си. Едното без другото беше невъзможно.

Оставих този работлив следовател на местопрестъплението и тръгнах по пътя, по който бог знае колко императори са преминали през последните хиляда години.