Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Ние го намерихме — каза Пехливан. — Преди два часа. По-точно, Булут го откри. Не разбрахме за какво точно се беше разлаял, но Булут никога не лае напразно — с гордост погледна към кучето си той. — И като се разбесня така, колегата Рамиз веднага разбра, че нещо не е наред.

— И без това винаги сме нащрек — излезе напред другият пазач.

Бе поне десетина години по-млад от Пехливан. Бях го помислил за стеснителен, но не беше.

— Та като се разлая Булут, и разбрах, че ония негодници са дошли…

— Кои негодници?

— Иманярите — каза той, сякаш се изплюваше с отвращение. — Преди месец, като слагаха водопроводните тръби, откриха исторически находки под крепостта. Намериха и два съда. Пълни със злато! Едно време са крили имането си тука.

— По османско време — поправи колегата си Пехливан, гледайки го с леко пренебрежение. — Тогава са скрили държавната съкровищница в една от кулите. Но не за дълго, след това отново я пренесли в двореца. Народът обаче е невеж, само да чуе, че отнякъде е излязло злато — и започва да копае под основите на стените. При това положение ние, естествено, взехме предпазни мерки. Накрая хванаха петима души и ги пратиха в затвора. Но и затворът не ги уплаши, негодниците. И вече цял месец сме все така нащрек, и всяка нощ ги чакаме да се появят отново. И тази нощ бяхме готови, но по някое време съм задрямал и Рамиз ме събуди…

Рамиз, още щом си чу името, и веднага се намеси:

— Събудих го бате Пехливан. Щом Булут се разлая — разбрах, че става нещо. И добре, че го събудих, бате Пехливан веднага схвана положението. И като ми рече: „Пусни Булут“, веднага го освободих от каишката, а той като куршум се изстреля, а аз — подир него. Но вместо иманярите с кирките, открихме трупа на ей тоя нещастник.

— Никого ли не видяхте наоколо?

От вълнение май не разбра въпроса ми и продължи да разказва как точно са намерили трупа на жертвата:

— Тялото така си лежеше на земята и човек като види нещо такова, му става чоглаво. Бог да го прости, и очите си отворил докъдето може. Настръхнах целият, прониза ме такъв страх…

Докато говореше, през устните му се процеждаше цигареният дим. Рамиз ни разказваше всичко това така искрено, сякаш отново и отново изживяваше случилото се, но Пехливан се отегчи от думите му. Разбрах това по смръщеното му лице, докато слушаше другаря си. Сигурно си мислеше, че ако шефовете научат как са се уплашили — и ще ги изхвърлят от работа. Най-сетне не издържа и цапна с ръка цигарата на Рамиз.

— Остави тая гадост! — сгълча го рязко той. — Не те ли е срам да пушиш в лицето на инспектора?

Рамиз, неочаквано за едрата си фигура, тозчас засрамено сведе глава. Пехливан ядно гасеше фаса с крака си и ми говореше с победоносно изражение:

— Извинявайте, господин инспектор! Млад е, прост е. Току-що е дошъл от Малкара 122 122 Малгара, също и Малкара е град в европейската част на Турция, вилает Родосто (Текирдаг). — Б.пр. . Иначе нямаше да се държи така неуважително. — Дори не ми даде възможност да кажа „Няма нищо“. — Колкото до уплахата ни — опитваше се да спаси положението Пехливан, — никой не се уплаши, то умрелият не може да ти навреди. Злината идва от живите, от крадците, негодниците, престъпниците. Като видяхме трупа, разбира се, малко се шашардисахме, защото очаквахме да видим иманярите, а открихме убит човек, и не бяхме подготвени за това. Затова и Рамиз се впечатли. Но аз, като набрах смелост…

— Значи, никого не видяхте, така ли?

Очаквах да кажат „Не видяхме“, но Рамиз срамежливо се обади:

— Видяхме един микробус — бял.

— Къде?

Посочи с ръка към Златната порта, през която преди малко бяхме минали.

— Има един трап, веднага пред вратата. Там е бостанът на чичо Муса. След него започва гробището на „Йедикуле“. През него минава един обществен път и там, на тоя път, беше спрял микробусът.

Това можеше да е важна следа. Но исках да съм сигурен.

— Може микробусът само да е минавал оттам? Нали каза, че било път?

— Обществен път, да, и колата беше спряла на него. Като се приближихме до трупа — и потеглиха. Защо мислим, че има нещо общо ли? Ами Булут така залая по нея…

— Точно така е — подкрепи другаря си Пехливан. — Много ясно чухме шума от мотора. То нощем тук е тихо. Запалиха микробуса точно като стигнахме до мъртвия. Даже отначало не можаха да тръгнат, шофьорът успя чак на третия път.

Трепнах от радостно вълнение — май най-после бяхме попаднали на някаква следа!

— А дали успяхте да видите номера на микробуса?