Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Лицата им помръкнаха.

— Беше тъмно — едва проговори Пехливан. — Чак дотам не се виждаше.

Не, нямаше нищо да излезе от тия хора, но Зейнеб не губеше надежда.

— Какъв беше микробусът? Казахте, че е бял, но каква марка беше?

— То не беше и микробус, а кола за превоз на месо…

Това не беше гласът на Пехливан, нито на Рамиз, а някакъв много познат глас. То и Булут се беше разлаял. Обърнах глава и видях ленивия поглед на Али. Вече беше пристигнал нашият бунтар! И дошъл не дошъл — веднага се намеси в разговора, разбрал не доразбрал за какво иде реч — и хайде с рогата напред!

— Булут, какво ти казвам! Лягай бързо долу! — развика се Пехливан.

Горкото куче разбра, че тази вечер няма да може да си полае на воля по когото и да било, и отново се просна на земята. А Али продължи, без да забелязва нито недружелюбния лай на Булут, нито моите укорителни погледи…

— По-точно — пикап е. С хладилна инсталация отзад, за пренасяне на месо. И понеже тази част е бяла, хората са помислили, че е микробус.

Опитах се да го накарам да замълчи, за да не обърка още повече пазачите на музея:

— Добре, Али, стига! Пък и ти сега дойде и не знаеш за какво говорим.

Магарето му с магаре се захили радостно.

— Може току-що да съм дошъл, шефе, но преди доста часове съм установил каква е колата на убийците.

По смелата усмивка върху младежкото му лице си личеше, че сам е стигнал до някои важни заключения. Но сега аз трябваше да разбера друго — не онова, което бе открил Али, а което бяха видели двамата пазачи на музея. Дадох му знак с глава.

— После ще говорим за това, което си разбрал, Али — предупредих го аз и се обърнах към двамата: — Да, та какво друго бихте могли да ни кажете за оня бял микробус?

— Бога ми, господин главен инспектор, главата ми малко се пообърка — стеснително проговори Рамиз, поглеждайки към Али. — Сега този господин като каза „пикап“, с хладилна инсталация отзад… Пък и микробусът ми се видя малко големичък…

Замълча за малко. Гледаше объркано и като не можа сам да намери изход от положението, се обърна за помощ към Пехливан:

— Ти какво ще кажеш, бате?

Но и Пехливан се беше разколебал.

— Какво да кажа? — извърна глава той. — Честно казано, не видяхме много добре колата… и сега каквото и да кажем, няма да е истина. Рамиз право казва — колата май беше възголемичка, за да е микробус… Може тоя господин и да е прав, може и пикап да е било — кимна той с глава към Али.

Дали Али е прав, или не — не беше ясно, но очевидно се беше добрал до важна информация. Заразказва ми, докато отново слизахме по стълбите към Златната порта, оставили зад нас пазачите и кучето им Булут.

— Не е микробус, със сигурност е пикап. И по-точно — кола за пренасяне на месо. С очите си видях, шефе! Преди около два часа паркираха пред къщата на Йомерови в „Ерикапъ“. А отвътре слязоха Йомер и батко му.

Това вече беше прекалено! Аз му казах да върви да спи, а той тръгнал на нощно проследяване!

— Чакай малко! Ти сега какво ми казваш — че си следил Йомер ли? При това — сам?!

Али заговори с гордост, сякаш не е направил нищо нередно или погрешно:

— Да, цяла нощ бях пред дома му, но едва в полунощ…

— Аз какво ти бях казал, Али? — прекъснах го аз. — Преди да тръгнем от управлението? Не ти ли наредих нещо?

Широко отвори очи, сякаш недоумяваше защо пък сега съм намръщен, защо му повишавам тон? Така ли трябва да се държи човек с полицай, който цяла нощ е следил заподозрените по улиците и се е трепал да намери извършителите на убийствата? Тримата едновременно спряхме на десетина метра от историческата порта, през която са минавали някога императорите.

— Какво говорите, инспекторе?

В гласа му се чувстваше не толкова огромно разочарование, колкото почуда.

— Не ви ли казах да се прибирате и да си почивате! — казах аз и се обърнах към Зейнеб, която стоеше между нас двамата.

— Добре, господин началник, но нещата се развиха — започна да мънка той.

— Какви неща се развиха? Аз ръководя това разследване, но нямам никаква информация за каквото и да било развитие! Макар че цяла нощ не съм изключвал мобилния си! Никой не ме потърси, не ме информира да се е случило това или онова, да ми каже „правим това и това“ — ядосано ги изгледах и двамата. — Да не би аз да съм пропуснал обаждането ви, а?

Зейнеб гледаше в земята.

— Ако ме изслушате, господин инспектор, аз ще ви обясня всичко — отново се опита да заговори Али.