Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Но мислите ми се концентрираха не върху тоя Абдуллах от Ерзинджан, а върху сина му.

— И Йомер ли се занимава с това?

— Да, но когато му остане време от ученето в университета. Той е най-малкият от братята. И най-умният. Само той е успял да влезе в университет. Още от гимназията работи при баща си по време на ваканциите. В дюкяна под къщата на Мукаддер Кънаджъ. И така се запознал с Ефсун. Разбира се, нали и двамата са радикални ислямисти…

Представих си дългата и слаба фигура на Йомер. Укорителния израз в погледа му. Припомних си какво беше казала и Зейнеб: „Убиецът направо е заклал жертвите си. За да се направи такъв срез на гърлото, е необходимо по-яко оръжие от обикновения скалпел. Такъв режещ инструмент, който убиецът да върти с цяла ръка. Най-добре — някакъв остър нож“.

Като прибавим към всичко това и съмнителното му ходене в Афганистан, Йомер беше заподозреният, който много добре се вписваше в профила на издирвания от нас престъпник. От една страна, имаше медицинско образование, а от друга — опит от работата си в месарницата… Предизвикваше съмнения и заради начина, по който бяха убити жертвите в тези и в случая с американския военен. Но въпросът беше в това, че все още липсваше мотивът, поради който Йомер би извършил всичките тези убийства. Да, имаше проблем с бъдещия си тъст, така е, а и самата Ефсун не харесваше баща си бог знае колко, но да убие Мукаддер Кънаджъ само заради това? Не ми се виждаше много логично. Да кажем, че Ефсун толкова дълбоко се отвращаваше от баща си, че той заради любимата си е извършил престъплението. Но останалите жертви? За какво му е да убива археолога Недждет Денизел и журналиста Шадан Дуруджа? Освен това за какво му е да ги поставя по такъв показен начин на известни исторически места, а и да им слага старинни монети в ръката?

Разбира се, в ума на Али тези въпроси изобщо не съществуваха. Сигурен, че е открил убиеца, той продължаваше убедено да обяснява:

— Най-важното от всичко е, че семейството притежава интегрирано предприятие за месо в Текирдаг. Тоест не само държат месарници, но същевременно доставят месо и на други. Затова им е необходим и специален пикап за превозване на телешкото или агнешкото месо, за да не се разваля. Но в него са превозили не само месото, но и труповете на жертвите… Както казаха ония двамата скитници, които срещнахме на „Чемберлиташ“ — с ръчна количка двуколка…

Това наистина беше важно.

— Откъде знаеш това?

— Видях го с очите си — натъртено изрече той с бунтарска нотка в гласа, все едно ми казваше: „Аз от колко време се опитвам да обясня това!“.

Не се лъжех — изразът му беше точно такъв!

— Да, видях го с очите си. Пред къщата на Йомер в „Ерикапъ“. Преди да се разделим със Сезаи, взех домашния му адрес, оставих Зейнеб и отидох право там. Дръпнах колата на по-скрито място и зачаках. По някое време съм задрямал, но ме събуди рязък звук от трясната врата на кола. Какво да видя? Същият пикап за месо, с който се сблъскахме сутринта! От колата слязоха Йомер и оня с шалварите, който я караше преди това. Сигурно някой от братята му. Отвориха задната врата на пикапа и извадиха ръчна количка, която повлякоха към къщата си. Преди около два часа…

Пехливан и Рамиз бяха открили трупа точно преди два часа. Бяха нужни само десетина минути, за да се стигне от „Йедикуле“ до „Ерикапъ“ по това време на нощта, когато нямаше трафик и улиците бяха пусти. Ако колата, видяна от пазачите на музея, е същата, която е проследил Али, значи, времето съвпадаше. Добавим ли и умението да се борави с касапски нож, тоест достатъчно да се пререже гърлото на човек, наличието на пикап за пренасяне на месо и ръчна количка, Йомер заслужаваше да заеме първото място в списъка на заподозрените. Все пак си мислех обаче, че въпреки всички улики Йомер нямаше никакъв сериозен мотив да извърши убийствата, и не ми беше лесно да взема решение. Но при толкова много улики, които имахме, щеше да е грешка, ако не предприемехме нещо. Дори още по-голяма от тази, която бяха допуснали Зейнеб и Али.

За да не направим още по-голяма грешка, както предложи Али, почти в полунощ тръгнахме към къщата на Йомер Екинли. Без прокурорска заповед, без нищо, дори без намерение да претърсим дома му. Аз исках само да видя белия пикап, с който, както твърдеше помощникът ми, са били пренесени жертвите до местополагането им.

Бедният квартал „Ерикапъ“ се беше предал във владенията на нощта. По улиците нямаше жива душа. Прозорците на схлупените и разнебитени къщурки бяха тъмни, сградите тънеха в тишина. Като деца идвахме да играем тук. Тогава знаехме мястото като циганската махала. Имаше по-малко къщи, по-малко дюкянчета, по-малко хора. Само тъжният силует на Влахернския дворец, затворът на Анемас 125 125 Затворът се намира в края на Влахернския дворцов комплекс и е разположен в участъка на крепостната стена. Състои се от две кули с различна височина и сграда на три етажа, с по дванайсет камери на всеки от тях, които са служели за килии. Двете кули носят условните названия „Кула на Исак Ангел“ и „Кула на Анемас“. Тук са били затворени и четирима византийски императори. — Б.пр. , аязмото Ая Зони и стените, обграждащи всичко наоколо. До тях — гробницата на правоверните, видели приживе пророка Мохамед. Като прибавим към всички тия вълнуващи места и легендата, която още майка ми разказваше, как петият по големина в света диамант, наречен „Кашъкчъ“ 126 126 Кашъкчъ елмасъ е сред известните съкровища на музея „Топкапъ“. Смята се, че се е появил публично за първи път в тюрбана на Мехмед І при коронацията му през 1648 г. — Б.пр. , бил намерен в махленския боклук, детското ни въображение се развихряше, превръщайки квартала в място на невероятни приказни приключения. Демир, Йекта и аз… Понякога и Хандан идваше с нас. Никога не ще забравя как веднъж Демир се изгуби сред студените коридори на затвора на Анемас, макар че хиляди пъти го предупреждавахме да не влиза там. Но нашият твърдоглав приятел бе решил да демонстрира своята храброст и изобщо не ни послуша. Май се състезаваше с мен. Най-слабият сред нас бе Йекта, той си знаеше това и никога не се напъваше да се включва в подобни състезания — в караници, състезания по безстрашие, демонстрации на физическа сила… Не, стоеше си настрана от всичко това и ни оставяше нас двамата с Демир да се занимаваме с тия работи. И какво да крия — обикновено Демир излизаше победител. Защото беше по-решителен и смел от мен, по-едър и по-хладнокръвен. Когато се изгуби в затвора на Анемас, всички щяхме да умрем от страх. Никога няма да забравя този ден! Бяхме в градината на джамията „Иваз ефенди“. Докато спорехме дали ще влезе, или няма да влезе, Демир току изчезна надолу по стълбите, спускащи се от двора на джамията към затвора. Честно казано, не вярвах, че Демир ще отиде много навътре. Смятах, че ще поседи близо до входа и ще се върне. Но не. Мина половин час, мина час, час и половина. Него го нямаше! Хандан се разплака. Йекта се паникьоса, а аз, оставил всички страхове зад гърба си, бях решил вече да слизам надолу по стълбите, когато нашият безстрашен приятел излезе от тъмния вход, все едно нищо не се бе случило. С победоносно изражение на лицето и някакво ръждясало парче метал в ръцете…