Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Мукаддер Кънаджъ — многозначително повтори Али. Наведе се и погледна заподозрения в лицето. — Мукаддер Кънаджъ, значи… Така ли говори човек за тъста си? Ако беше жив, трябваше да го наричаш „татко“. Татко Мукаддер. А сега говориш за него като за някой съвсем чужд човек. И го наричаш Мукаддер Кънаджъ…

— Ами чичо Мукаддер Кънаджъ — примигна Йомер, за да се предпази от заслепяващата го светлина на лампата. — Аз не съм убил чичо Мукаддер.

Али пусна раменете на младежа, сграбчи го за главата и я обърна към себе си.

— Някой да е казал, че ти си го убил? — Слисаният младеж не знаеше какво да каже. А нашият продължаваше да го измерва с поглед, сякаш искаше да разбере истината. — Някой казал ли е, че ти си убил чичо си Мукаддер?

— Не, никой не е казал, но като ме прибрахте така бързо и неочаквано…

Али възбудено го прекъсна по средата:

— За какво те прибрахме теб — рече той, пускайки внимателно главата на плячката си. — За оказване на съпротива на полицията. За това, че си наранил държавни служители по време на изпълнение на служебните им задължения.

— Но ние не знаехме, че сте полицаи — все така гледаше към Али, макар той да беше освободил вече главата му. — Помислихме ви за крадци. Преди две седмици ни бяха откраднали колата, заедно с 280 килограма месо в нея. Ако знаехме, че сте полицаи…

— Щяхте да избягате — довърши думите му Али. — Нямаше да открием нито вас, нито пикапа за месо.

— Че защо да бягаме? Ние не сме виновни… Нали ви казах, аз не съм убил чичо Мукаддер…

Беше дошъл моментът да се намеся.

— Ами Тед Нелсън? — прекъснах го грубо аз.

Преди още да се обърне към мен, Йомер подскочи, все едно са го фраснали с все сила. Но не след дълго се поокопити и заби тревожен поглед в мен. Очите му вече бяха зачервени от безсъние.

— Какво? Какво казахте?

Без да трепна, със същото безизразно лице тихо и невъзмутимо му отговорих:

— Чу какво казах…

— Не можах да чуя…

С олимпийско спокойствие отворих досието му, което Зейнеб и Али ми бяха донесли от Отдела за борба с тероризма — в него беше всичко, свързано с Йомер. Зачетох с безизразен глас:

— Тед Нелсън. Майор от американската армия. Преди около две години отвлечен от талибаните в Афганистан. След като е държан пленник около месец, е убит, като е прерязано гърлото му.

Вдигнах глава от досието и погледнах побелелия като платно Йомер.

— С нож, подобен на онзи, който тази нощ открихме в пикапа ви за разнасяне на месо… Гърлото му е прерязано професионално от някой, който знае как се прави това.

Йомер преглътна три пъти едно след друго.

— Това каква връзка има с мен?

Предупредих го със съвсем искрен вид.

— Недей, Йомер, не си играй игрички, точно сега не можеш да си позволиш такъв лукс.

Макар че бе уплашен до смърт, той продължи да се опъва:

— Какъв лукс, какви игрички? Не разбирам за какво говорите.

Нито повиших тон, нито смених интонацията.

— И ти си бил в Афганистан…

Не отговори веднага и реших, че сигурно вече е приел положението си, но той продължи да упорства.

— Не, не, лъжа е. Аз никога не съм ходил в Афганистан.

Посочих досието му пред мен.

— Но според собствените ти показания отпреди две години си бил там.

За миг се стъписа, без да знае какво да отговори.

— Това не са моите показания — успя да изрече най-сетне той. — Насила ме накараха да ги приема… Те сами си ги написаха, а ме принудиха да ги подпиша с изтезания…

Али с опакото на дланта си го перна по главата.

— Внимавай какво говориш! Наричаш ни инквизитори, значи?

Йомер приведе глава към гърдите си.

— Ааа, не, вие не сте… Казах го за ония, които ме принудиха да подпиша показанията с мъчения…

Може и да се беше случило както казваше. Може и да не е така… но по-вероятно е било. След кървавите атентати на „Ал Кайда“ хората ни действаха малко по-твърдо срещу активистите на радикалния ислям. Все пак Йомер можеше да отхвърли показанията си пред прокурора. Не беше го направил обаче. Сто на сто криеше нещо от нас.

— Ти си знаеш, Йомер — казах аз, затваряйки досието му. — В такъв случай нашата работа е свършена. Ние бяхме дотук.

Обърнах се към моя партньор, който трябваше да изпълни своята роля:

— Ти беше прав, Али, ние не можем нищо да направим. Кога идва американецът?

Помощникът ми си каза репликата с такова майсторство, на което биха завидели немалко истински актьори:

— Алвин каза, че ако успеят с преписката, ще дойдат до обяд.