Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Безбожници!

Вдигнах глава и видях някакъв да тича с все сила към Али, размахал над главата си огромен сатър, подобен на еничарски ятаган. Докато извикам: „Внимавай!“ — и оня го беше стоварил! Добре, че нашият Али вече го бе забелязал и чевръсто беше отскочил настрани. Докато звукът от забилия се сатър цепеше нощта, Али радостно си бърбореше под носа:

— Не улучи, брато! Виж как трябва да се удря!

И в същия този миг стовари як юмрук в лицето на нещастника със сатъра. Оня обаче само се заклати, без да падне, опитвайки се да се съвземе, но Али не му даде такава възможност.

— Ама че голям инат си бил! — извика той и му заби последователно две крошета — едно ляво и едно дясно.

При това оня вече не успя да се задържи на крака и се срути на дясната си страна. Другите трима, пристигнали в този момент, се почудиха какво да правят, но бързо се окопитиха и се нахвърлиха върху Али. Той викна за помощ, но тъкмо тогава усетих силна болка в дясната лопатка, изтървах фенера и паднах до вратата на колата. Извърнах се моментално и видях някакъв съвсем непознат да замахва с яка тояга над главата ми, готвейки се да я стовари отгоре ми. Точно навреме сграбчих ръката му, но беше много силен. Започнахме здраво да се боричкаме. Ако три последователни изстрела не бяха се разнесли в нощта, вероятно щях да загубя битката и яката тояга щеше да разбие черепа ми. Като чу стрелбата, нападателят ми се разсея и вдигна глава да погледне над колата, в тоя миг аз издърпах дървото от ръцете му и възползвайки се от объркването му, го ударих през коленете. Той изохка и падна на земята. Но не му беше достатъчно — с цялата си сила му нанесох удар и по гърба, също както ме беше ударил и той преди малко. Изстена още по-силно и се отпусна. Извадих пистолета си и го опрях в главата му.

— Само едно грешно движение и…

Въпреки предупреждението ми, протегна уплашено ръце напред.

— Добре, добре!

Погледнах назад и видях Зейнеб с оръжие, насочено към тримата нападатели на Али. Сигурно тя беше стреляла и във въздуха преди това.

— Съпротива на полицията ще оказвате, а? — говореше им тя. — Сега ще видите какво ще ви се случи…

И тримата бяха вдигнали ръце, с едно и също смаяно изражение по лицата, и тримата в еднакви раирани пижами, с които бяха скочили от топлите си легла направо на улицата. Между тях открих познато лице — Йомер. Без да обръщам внимание на него и на двамата му по-големи братя, се огледах за Али. Той беше паднал до задната гума на пикапа, а на няколко метра вдясно от него се гънеше на земята нападналият го с ятагана.

— Али, Али, как си, синко? — угрижено го запитах аз.

Бавно помръдна, както лежеше, изправи се на колене, изтри кръвта от сцепената си устна и отговори:

— Добре съм, шефе, добре! Черен гологан…

Йомер седеше срещу нас. В светлия край на тъмната маса, точно под стоватовата крушка. Али беше щръкнал прав зад него, като кукловод, готов за представлението, който само след миг ще подхване марионетките си и ще ги разиграе, както си иска. Обърнах се към Йомер, загледах го, без да кажа и дума, опитвайки се да скрия измъчващата ме силна болка в гърба след удара с яката тояга, който получих само преди няколко часа. Но не болеше чак толкова, че да зарежа разпита по средата. Продължавах да се взирам в продълговатото лице с рядката брадичка на заподозрения младеж, по възможно най-изнервящия начин. С всяка секунда изумлението на лицето му прерастваше в тревога. И уж гледаше мен, но клепачите му нервно потрепваха, сякаш очакваше всеки миг грубият полицай зад гърба му да го удари, макар че Али си стоеше съвършено невъзмутим, проверявайки с език прясната рана на долната си устна. Не защото си беше спокоен по природа, а защото преди още да влезем в стаята за разпити, го бях предупредил да се държи точно по този начин. Заподозреният младеж не издържа повече на това късащо нервите мълчание в тъмната, абсолютно празна стая, без нито един прозорец.

— Аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.

Гласът му беше слабоват, неясен. Али приближи ухо до устата на Йомер.

— Какво? Каза ли нещо?

Събрал цялата си смелост, Йомер повтори по-високо:

— Аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.

Али го хвана за раменете с двете си ръце. Младежът се разтрепери с цялото си тяло.

— Не се бой — отвърна нашата луда глава, — няма от какво да се страхуваш…

Йомер преглътна, сякаш не можеше да си поеме дъх.

— Аз… аз не се боя от никого, освен от Бог. — Сега гласът му звучеше доста по-смело. — Само ви казвам, че грешите — аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.