Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Алвин беше онзи евреинът ли — попитах аз Али, търкайки челото си, все едно наистина се опитвах да си спомня кой беше тоя Алвин.

Нашият доморасъл актьор се намръщи, сякаш такъв човек наистина съществуваше и все едно Али изобщо не го харесваше.

— Да, шефе, оня, дето спореше с вас, с червеникавата брадичка — каза той и с престорено любопитство ме попита, почесвайки брадичката си: — Той е от ЦРУ, нали?

— Откъде да знам, Али, може и от още по-тайна организация да е. Разиграват ни, както им хрумне. Но се вижда, че е голям мръсник…

С крайчеца на окото си погледнах Йомер, слушаше ни с голямо безпокойство, но съмнението все още бе изписано на лицето му — дали казвахме истината, или се опитвахме да го накараме да заговори? Явно се колебаеше дали да ни каже каквото знаеше, или да запази мълчание, храбро приемайки последствията от това. Трябваше още малко да се постараем, за да го накараме да проговори, затова продължих приказките си за въображаемия Алвин.

— Най-безсрамно тръгнал да се разпорежда в собствената ни страна и да ни дава заповеди…

— Те се мислят за господари на света бе, инспекторе! Вярно, че и вие не му останахте длъжен, но… — Замълча за миг и още веднъж цапна с ръка Йомер по главата. — Заради такива глупаци като тоя тук наистина не знам струва ли си да поемаме риска… Може би трябваше да им го предадем още първия път, когато ни го поискаха… И всичко да е свършило досега.

Страхът в очите на младежа прерасна в ужас, по движенията му се усещаше тревогата, която щеше всеки миг да прерасне в паника.

— Американците ли? — Гласът му звучеше като на изтерзан от тежка болест човек. — На американците ли ще ме предадете?

— Ти на французите ли предпочиташ? — рече Али, който вече не играеше роля, а истински се забавляваше. — Какво друго можем да направим, синко? След като си убил американец. И то не у нас, а в Афганистан си го заклал човека. Ако беше свършил тая глупост в Истанбул, може би щяхме да ти помогнем с нещо — рече Али и сякаш спомнил си нещо важно, се обърна към мен: — Наистина ли ще го закарат в Афганистан тоя?

— Не знам — отвърнах с пълно безразличие в гласа. — Разбира се, че може да го закарат там. За разследване…

— Или за да го застрелят — припряно добави Али и се обърна към застиналия от ужас Йомер: — Защо ме гледаш така накриво? Да не би да е лъжа? В Америка ще им е трудно да те осъдят на смърт — човешки права, демокрации разни, но в Афганистан ще те съдят три дни и ще ти теглят куршума…

— Не съм го убил аз — отчаяно ме гледаше младежът, с широко отворени очи и трепереща рядка брадица. — Мюсюлманите никого не убиват…

— Естествено, то се знае, ами тоя джихад срещу неверниците, а?

— Вие не разбирате… има го дори и в свещения Коран — каза той и продължи, като видя интереса в погледите ни: — В сурата „Ал Маида“ се казва: „… който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора“ 128 128 Сура „Трапезата“ („Ал Маида“), аят 32. Превод проф. Цветан Теофанов. — Б.пр. . Затова и аз никого не мога да убия…

— Добре, ами защо отиде в Афганистан тогава? — моментално го попита Али. — На туризъм ли? Доколкото знам, няма чак толкова интересни неща за разглеждане в тая бедна страна…

— Отидох, за да разбера… Да науча, да видя.

— Естествено, там, в Афганистан, са най-великите медицински университети на света! — подигравателно вметна пак Али. — Но веднага стана сериозен. — Ти си знаеш, Йомер. Ако продължаваш с лъжите си, ще ги разправяш вече не на нас, а на оня Алвин от американското консулство.

Младият заподозрян умолително обърна очи към мен.

— Повярвайте ми, господин главен инспектор, аз не съм го убил оня американец.

Опитах се да му говоря с разбиране и съжаление, като приятел, като по-възрастен и добронамерен член на семейството му.

— Няма смисъл да отричаш, Йомер… Американците те следят отпреди две години. Следили са те дори като си бил в затвора. Причината да не те поискат преди две години е, че им е трябвало да установят връзките на организацията ти. На нас не ни казаха, но доста неща са събрали за теб. За другарите ти в организацията, за братята ти, разбира се — и за Ефсун…

Направо подскочи от мястото си, още по-ужасѐн.

— Ефсун ли? Тя няма никаква връзка с тези неща… — За пръв път в погледа му се четеше безизходица. — Ефсун няма нищо общо с това, благодарение на нея се отървах — изрече бързо той и млъкна, усещайки се, че е направил грешка, но вече беше късно.