Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Не знаех. Дали не е някоя тайна организация, за която арестуваният Намък беше скрил от нас? Или пък е някой, за когото, както каза Зейнеб, изобщо не се сещаме? Някаква мафиотска група? Не знаех, затова подканих Али:

— Хайде, да вървим! Може да открием нещо в „Дерсаадет“.

Докато изкачвахме стръмната „Фетва Йокушу“, отново погледнах луната, която сякаш ни следваше по петите. Сега изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото тайнствена. Като някой римски оракул, предварително знаещ какво ще се случи… Гледаше ни с отчаянието на пророк, твърде късно предупредил за идващото нещастие…

Осветената в червени светлини сграда на „Дерсаадет“ се възправяше като някакъв хилядолетен дворец в мрака на нощта. Пълната луна, която през цялото време не ни изпускаше и за миг от погледа си, се разположи върху покрива и човек наистина лесно можеше да си представи, че се е пренесъл във времената на Древния Рим. Но двамата пазачи, които не носеха нито шлемове, нито копринени дрехи, нито красиви щитове като римските бранители, бързичко ни върнаха в реалността на днешния ден. Телефонното обаждане на Салих беше предизвикало паника и те вече ни очакваха пред мраморните стълби на входа.

— Добър вечер! — поздравих аз, показвайки служебната си карта. — Главен инспектор Невзат, а това е колегата ми инспектор Али.

— Добре дошли, господин главен инспектор! — отвърна слабичкият човечец с неимоверно дългия нос, стърчащ изпод козирката на шапката му. — Аз съм Дурсун — каза той и посочи към другия, който дъвчеше дъвка и сякаш изобщо не му пукаше за нас. — А това е Тарък. Ние сме нощната охрана тук.

Спокойствието на Тарък изглеждаше непробиваемо, сякаш ни най-малко не го бяхме нарушили с идването си.

— Заповядайте, с какво можем да ви помогнем?

Всъщност искаше да попита какво се е случило, в очите и на двамата се четеше любопитство и нетърпение да научат какво става. Но аз се направих, че не забелязвам това, и минах направо на въпроса:

— В колко започнахте смяната си? Тоест в колко часа дойдохте във фирмата?

— В шест, господин главен инспектор.

— Ти отговаряй за себе си — безцеремонно прекъсна колегата си Тарък. — Аз дойдох в пет. Рюштю от дневната смяна ме помоли да дойда по-рано. Били се скарали с тъста му и щял да ходи в Бейкоз да се сдобряват…

Говореше бавно, без да бърза, изговаряйки думите една по една. Ако го бяхме оставили да приказва, щеше да ни разкаже и цялата история защо Рюштю се беше скарал с бащата на жена си.

— Видяхте ли Адем бей? — веднага го прекъснах аз. — Надвечер или по-късно?

Лицата и на двамата се напрегнаха, изглеждаха разтревожени, и двамата категорично клатеха отрицателно глави.

— Не сме го виждали…

— Аз като дойдох, тук бяха само Джемал и Рюштю — каза Тарък, разбрал най-сетне, че работата е сериозна, и изплю дъвката от устата си. — Какво е станало? Да не му се е случило нещо на Адем бей?

— Няма нищо, само трябва да видим нещо в кабинета му — посочи Али към сградата.

Нашата потайност не им хареса, но нямаше как да ни се противопоставят.

— Кой кабинет искате да видите? — с неохота попита Тарък. — Стаята на долния етаж, където приема гости, или горната, където работи?

Не ми се занимаваше с капризите на тоя дангалак точно сега, когато неговият шеф може би береше душа.

— И двете — казах, тръгвайки по стълбите. — Инспектор Али ще погледне в долния, а аз ще проверя в горния.

Моята самоувереност си каза думата. И двамата пазачи безпрекословно заизкачваха стълбите след нас. Даже Дурсун се позабърза мъничко и мина отпред. Отвори двете крила на старата дървена врата, отдръпвайки едновременно слабото си тяло и огромния си нос.

— Заповядайте!

Влязохме. Долният етаж изглеждаше по същия начин, както като го видях сутринта. Али посочи стълбата между двете колони, върху които се мъдреха византийските орли.

— Аз оттук ли да мина?

В полумрака тази зала, в която бяхме преди два дни, изглеждаше още по-величествена. От лампите във формата на свещници се процеждаше слаба червеникава светлина и статуите на римските императори, скрити в сенките, придаваха на това място още по-голяма тайнственост.

— Да, ще слезем в залата — отговорих на гледащия ме колебливо Али. — Долу ще минете през втората врата… През която влязохме заедно с Адем бей — казах аз и се обърнах към Тарък. — Прав съм, нали? Там е приемната на вашия шеф.