Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Още един труп?

— Да, а ти къде си?

— Карам по крайбрежния булевард. Отивах в „Саматия“, в къщата на Недждет Денизел…

— Каква работа имаш там?

Без да искам, гласът ми прозвуча много строго.

— Нещо свързано с гравюрите, господин главен комисар. Спомняте ли си изобразените върху тях места?

— Защо? Какво имаше на гравюрите толкова?

— Ако не ме лъже паметта, те изобразяват същите онези исторически места, където са оставяни жертвите…

Опитах се да си ги представя. Пред очите ми изплува картината на някакво тържество пред султанския дворец в Сарайбурну. На другата гравюра май имаше изобразена Константиновата колона. Другите не можех да си спомня подробно, но макар и смътно, виждах силуетите на молещите се в градината на „Ая София“ и рисунъка на четирите минарета на „Сюлейманийе“, прострени в небето като ръцете на някой отчаяно уповаващ се в небесата човек. И ако е така, както си мислеше Зейнеб, за секунди щяхме да узнаем къде ще е следващата жертва.

— Сигурна ли си? — попитах я с вълнение в гласа си, което не можах да овладея въпреки старанието си. — Убедена ли си, че са същите места?

— Не съм, господин началник, не съм сигурна. Затова исках да ги погледна още веднъж, гравюрите де. Но убийците са взели оставените монети от тази къща. И е възможно да са определили къде да оставят жертвите също според изобразените на картините места.

Имаше логика в това. Но в цялото ни разследване досега имаше доста логични предположения, директно заминали в кошчето, така че можеше за пореден път да се разочароваме. Единственият начин да избегнем това бе Зейнеб да изпълни намерението си и да отиде в онази къща и да разгледа отново гравюрите.

— Добре, Зейнеб, ти продължавай каквото си започнала. Но щом разбереш нещо, веднага ни се обади! Този въпрос за седемте рисунки, изглежда, е важен и като бройка…

— Както заповядате, господин началник! — каза тя и добави малко преди да й затворя: — И да не забравя — имам телефона на Адем Йездан, събрала съм всичката информация за него по разследването. Ако не отговаря на мобилния си, да ви дам домашния…

По джиесема не успяхме, но като набрахме стационарния, на четвъртото позвъняване някой вдигна и се обади със сънлив глас, който ми беше някак си познат:

— Ало, слушам… Кого търсите?

— Здравейте! Аз съм главен инспектор Невзат. Искам да говоря с Адем бей.

— Здравейте, Невзат бей! — оживи се гласът отсреща. — Аз съм Салих… Тази сутрин се срещнахме в „Дерсаадет“…

Племенникът, на когото Адем Йездан имаше най-голямо доверие.

— Здравейте, Салих! Извинете, че ви безпокоим посред нощ, но трябва да открием чичо ви.

— Да не се е случило нещо лошо?

— Хакан… Хакан Ямалъ е убит.

— Убит ли? — попита той след кратко мълчание. — Кой? Кой го е извършил?

— Не знаем, но трябва спешно да говорим с чичо ви.

— Чичо ми… Чичо ми още не се е прибрал — малко нервно отвърна Салих.

— Не се ли е прибрал?

— Не знам, веднага след вас излезе от офиса, каза, че ще ходи с някого на вечеря…

— С кого?

— Какво… какво се е случило, господин главен инспектор? Чичо ми да не е в опасност? — на пресекулки попита той и по гласа му личеше, че е изпаднал в паника.

— Не съм сигурен… но е възможно. С кого щеше да ходи на вечеря?

— Не знам — отговори отчаяно. — Но е записано в ангажиментите за деня…

— При вас ли е графикът?

— Не, в офиса е. В стаята, където бяхте днес… Върху масата… винаги стои там.

— Сега има ли някой в офиса?

— Пазачите са там — отговори той, явно опитвайки се да си събере ума. — Да ги потърся ли да им кажа да погледнат?

Може точно в този миг Адем Йездан да седеше в някой луксозен ресторант и да си пиеше кафенцето с конячето, но можеше и като останалите шест жертви да чакаше смъртта си, прострян върху масата на убийците. Това не го бяхме предвидили.

— Обадете им се, но им кажете нищо да не пипат, само им съобщете, че аз идвам. Искам сам да погледна… — Племенникът замълча нерешително. — Вижте, Салих, сигурно сте чули, че досега са убити шестима души. Безмилостните убийци, прекрасно съзнаващи какво вършат, са ги убили, без да им мигне окото. И чичо ви в този момент може да е в ръцете им. Разбирате ли ме? Ако са го хванали…

— Добре, добре, господин главен инспектор — отговори Салих, проумял важността на нещата. — Веднага ще се обадя в „Дерсаадет“!

— Да не би Адем Йездан да е на ред? — попита Али, който не се сдържаше на мястото си от любопитство. — Добре де, ако Адем не е убиецът, кои ще са тия хора?