Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Дурсун реагира преди колегата си:

— Точно така, господин главен инспектор, там е.

Али се насочи към стълбата, все едно се разхождаше в собствената си къща, а Тарък искаше да го придружи. Но ако оставех тоя проблемен пазач насаме с помощника ми, кой знае какви неприятности щяха да ми изсипят на главата. Затова веднага му препречих пътя:

— Тарък, ти ела с мен!

Двамата изобщо не се смутиха от заповедническия тон, с който им говорех, все едно ми бяха подчинени.

— Дурсун, ти помогни на Али!

— Както желаете, господин главен инспектор! — с неохота се подчини той.

Заедно с Тарък тръгнахме към асансьора. И на втория етаж нищо не се бе променило от сутринта. Минахме между двете колони с барелефа на османския герб и стигнахме до дървената врата. Протегнах се към украсената брава, но Тарък ме спря:

— Заключена е, господин главен инспектор! Не се влиза толкова лесно в стаята на Адем бей!

Извади някакъв ключ от джоба си и продължи да обяснява:

— И ключовете не ги дава на всеки, само на избрани хора! Ако нещо изчезне отвътре — отговаря оня, който има достъп. Затова и един колега беше уволнен миналия месец.

Без да искам, тихо се засмях:

— Ако вътре не намерим онова, което търсим, то значи, че няма да изчезне някоя вещ, а ще сме загубили самия Адем бей!

Тревожно премигна и аха, да набере смелост да ме попита, но аз го подканих да побърза:

— Хайде, Тарък, хайде! Да не губим време!

Втори път завъртя ключовете. След двете леки проскърцвания резбованата дървена врата се отвори. В тъмната стая, осветявана само от процеждащата се през прозорците лунна светлина, нищо не можеше да се различи.

— Лампите… откъде се светват лампите?

Тарък докосна скритите зад завесата ключове и изведнъж огромният полилей се превърна в някаква невероятна светлинна феерия. Пред очите ни стаята в червено и златно заблестя в най-невероятните цветове на дъгата. Бързо тръгнах към масата в стил Луи Не-знам-си-кой. Тарък с любопитство ме наблюдаваше. Огледах повърхността на бюрото, но не видях нищо, което да напомняше за график или тефтерче с бележки. Наведох се към чекмеджетата. Отворих най-горното — някаква мастилница, комплект химикалки, празен тефтер, броеница със сребърни пискюли, зад тях една неотворена кутия с пури, позлатена запалка…

— Какво търсите, господин главен инспектор? — Трябва доста намусено да съм го погледнал, защото с треперещ глас се опита да обясни: — Ами ако ми кажете какво търсите, може да ви помогна да го намерите…

— Графика… Търся бележника на Адем бей… В който са записани срещите му…

Понеже никак не бях сигурен, че може да ми помогне, се наведох и затършувах в долното чекмедже.

— Ето там е — проговори Тарък.

Вдигнах глава. Сочеше ми един черен тефтер върху малката кокетна масичка отляво на креслото, на което седеше тази сутрин Адем Йездан, точно до бордния журнал на турските авиолинии. Взех си обратно всички лоши мисли относно Тарък и тръгнах към масичката. Седнах на креслото на Адем Йездан и запрелиствах тефтера. Последните четири дни бяха празни, но да, ето я съботата. Тук беше надраскано нещо с разкривени грозни букви. Колкото и да се опитвах, не можех да ги разчета. Безпомощно протегнах страничката към Тарък:

— Виж, можеш ли да разчетеш какво е написано?

Взе тефтера и погледна бележката, която му сочех:

— Папагал, пише папагал, господин главен инспектор. А съседната дума май е „ветеринар“. Дванайсет… сигурно е часът на срещата им.

Спомних си — Адем беше ни казал за новите си папагали. Ветеринарят му бил намерил нова двойка жако. Щял да ходи да си ги вземе. Може би този ветеринар го е видял за последно. Къде ли му е кабинетът, да видим?

— В „Балат“ — рече Тарък, сякаш прочел мислите ми. — Пише „Балат“. Изглежда, в дванайсет е щял да се среща с някакъв ветеринар в „Балат“…

В момента, в който чух думичката „Балат“, повече не слушах нищо от онова, което ми говореше пазачът. Някакъв ветеринар в „Балат“! Да не е нашият Демир? Не, това беше невъзможно! Вдигнах глава и срещнах смаяния поглед на Тарък, който ме гледаше в лицето, останало без капка кръв.

— Какво има, господин главен инспектор?

— Нищо! — отвърнах аз и взех бележника. Може пък тоя глупак да е прочел грешно! Сложих си очилата и отново погледнах написаното. Проверих буквата „а“, после „т“-то. За съжаление, Тарък си беше прав — последната дума беше „Балат“! Без никакво съмнение! Как така, Демир ли щеше да се окаже ветеринарят на Адем? Ако беше така, приятелят ми нямаше ли да ми каже? И какво точно да ми каже? Откъде да знае, че съм разпитвал Адем Йездан? Не, не, не мислех, че има такава връзка. Трябва да е някаква случайност. Да не би Демир да е единственият ветеринар в „Балат“? Опитвайки се да се успокоя, станах от старинното кресло и отново застанах зад масата. Отворих чекмеджето, което се бях наканил да прегледам преди малко. Вътре имаше бланки на „Дерсаадет“, пликове, марки, печат на фирмата, а най-долу — дълъг визитник в бордо. Извадих го върху масата и тревожно запрелиствах страниците му. Визитките бяха подредени по азбучен ред. Намерих страницата на „Д“. Слава богу, нямаше визитка на Демир! Тъкмо да се успокоя — и забелязах, че визитките са подредени по фамилно име. Сърцето ми спря в гърлото. Обърнах на „Дж“ — фамилията на Демир беше Джинхан. На тази буква имаше две срещуположни страници с визитки, по шест на всяка, общо дванайсет. Започнах да ги разглеждам една по една, но така и не стигнах до края — петата вляво беше визитката на моя приятел Демир. Отпечатана върху бежов картон с тъмночервени букви: „Демир Джинхан. Ветеринарен лекар“. Оставих визитника на масата и се сринах в креслото. В този миг не мислех вече за Демир, а за думите на Йекта: „Ако бях на мястото на убийците, щях да направя препратка направо към някое творение на Синан“. Бяхме намерили колата с трупа наблизо до тюрбето на Мимар Синан. Възможно ли бе? Тези двамата да са направили такава лудост? И защо да го правят? Може би заради мен? Може би аз ги бях тласнал към това? С казаните от мен в лодката думи: „Грабителите на тоя град трябва да бъдат избивани един по един!“. Не, глупости си мисля! Йекта не може да се забърка в подобно нещо! В убийството на ония, които вредят на Истанбул… Дори бивш левичар като Намък не би предприел подобно нещо. Защо Йекта да прави това? Ами Демир? Не, и Демир не би го направил… Но Адем Йездан последно е отишъл да се срещне с него. Възможно е да е отишъл на срещата. Може Демир да е и ветеринарят, намерил му двойката папагали. Това не означаваше, че е убил Адем Йездан. Само него ли? Ами останалите шестима? Каква връзка можеше да има между жертвите и Йекта и Демир?