Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— На мен ли казахте нещо, господин главен инспектор? — попита Тарък и гласът му разсея обладалия ме кошмар.

Стоеше пред мен и се опитваше да разбере какво правя. Трябваше веднага да се отърва от него.

— Да те помоля да повикаш помощника ми от долу? Имам да говоря за нещо с него.

Спря нерешително. Явно не искаше да ме оставя сам в стаята.

— Ами… господин инспектор, защо не го потърсите по джиесема?

Побеснях. По това време на нощта, в това състояние само ми трябваше да се занимавам с някакъв глупак!

— Какво искаш да кажеш, Тарък? — избухнах аз. — Нямаш ми доверие, значи?

Веднага отстъпи назад.

— Не, не! Моля ви, господин главен инспектор! Как да ви нямам доверие? Може ли такова нещо? Аз само…

— Хайде, Тарък, хайде синко, върви сега и извикай инспектор Али!

Излезе с подвита опашка. Но не ми стана по-добре, след като останах сам. Пак погледнах визитката на Демир. За миг подозренията ми се сториха безумни. Като бълнуване на някой луд. Виденията на някой полицай шизофреник. Каква връзка можеха да имат приятелите ми с тези престъпления? Всичко беше само една случайност. Демир беше известен ветеринар. И Адем го е открил. Погледнах и другите визитки — имаше на шивачи, ресторантьори, зъболекари, журналисти, предприемачи, депутати, очни лекари, дори и на един кардиолог… Демир беше един от тях. Защо да е свързан с престъпленията? Но вътре в мен дяволът продължаваше да ми шепне: „Добре, но последно Адем е отишъл да се срещне с Демир. И оттогава е изчезнал“. Припомних си израза на лицето на Демир, когато влезе в „Татавла“ — тогава си бях помислил, че е имал успешна операция или че е разрешил някой свой сериозен проблем. Можеше ли да бъде самоувереността, самодоволството на един убиец от това, че е убил и последната си жертва, без никой да успее да го залови? Опитвах се да прогоня тази мисъл от съзнанието си, но си спомних и угрижения, печален вид на Йекта, когато ми казваше: „Много е късно бе, Невзат!“. Но нали беше годишнина от смъртта на Хандан и сина му Умут. Може и затова да е бил нещастен… и толкова тъжен. Три години бяха минали от катастрофата… Три години ли? Стреснах се, сякаш преживях шок. Три години… точно колкото бяха минали, откакто се беше срутила стената на цистерната на строежа на Адем Йездан… Така ми беше казала Лейля Баркън. Ушите ми запищяха. Сърцето ми заби лудо. Дали Хандан и Умут бяха загиналите под падналата стена? „Ужасна злополука — беше ми казал Йекта, като се опитвах да го успокоя. — Каквато не можеш да си представиш! Изведнъж ни настигна!“. Вече ми беше трудно да си поемам въздух. Изправих се. Виеше ми се свят. Отидох до един от дългите прозорци с убиточервените пердета със златни ширити отстрани. Отворих го. Свежият въздух ме блъсна в лицето. Сякаш главата ми малко престана да се върти. Но тежестта в съзнанието ми, в сърцето ми растеше непрестанно. Погледнах следващата ме неотклонно месечина — нарастваше и ставаше все по-зловеща. Не исках да я гледам повече. Не, това не можеха да го извършат моите приятели! Върнах се обратно в стаята, извадих мобилния си. Потърсих Лейля Баркън. Дружеството за защита на Истанбул беше завело делото, можеше да имат някакво досие. Ако трябва, щях да я взема от дома й, да я закарам до Дружеството и там да погледнем документите. Докато й звънях, се замислих, какво да кажа на Али, който само след минута щеше да влезе в стаята. И направих нещо, което никога не би трябвало да правя — извадих визитката на Демир и я прибрах в джоба си. Да, главният инспектор Невзат вече компрометираше уликите! Всъщност не знаех какво да правя. Единственото ми желание беше приятелите ми да не се окажат убийци! Исках всяко доказателство, всяка улика срещу тях да изчезнат от само себе си! Лейля се обади със сънлив глас:

— Ало, Невзат бей, как сте! Нещо лошо ли се е случило?

— Не, не — опитвах се да скрия тревогата си аз. — Всичко е наред. Извинявам се, че ви будя посред нощите. Но се случи нещо, което оневинява Намък.

— Така ли? — гласът й изведнъж прозвуча съвсем бодро. — Какво?

— Изглежда, открихме убийците.

— Хората на Адем Йездан? — веднага избълва тя каквото й беше в ума.

— Това не мога да ви кажа, но ще ни трябва папката с делото.

— На кое дело?

Явно още не можеше да схване.

— Делото, което Дружеството за защита на Истанбул е завело срещу Адем Йездан. Трябват ни имената на пострадалите хора. Можем да ги получим и от съда, но не искам да губим време. Непременно ще ги има в документацията на дружеството. За вас може и да е трудно, но ако отидем заедно двамата…