Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

„Кьошкът“ на Демир в „Балат“ беше също толкова безмълвен, както и неговата „Агора“. Ако не броим трепкащата по прозорците лунна светлина, къщата беше напълно погълната от тъмнината. Слязох от колата, която паркирах пред вратата на градината. Натиснах няколко пъти звънеца. Вътре нито светна, нито нещо се раздвижи. Демир може и да спеше. Отново и отново натисках звънеца. Не и не, всичко наоколо беше притихнало, също като ранения Бахтияр, когато го доведох тук. За миг ми мина през ума да прескоча дувара и да се озова в градината, но се отказах. Върнах се при колата и подкарах към къщата на приятеля ми поет, една пресечка по-нагоре. Триетажната фамилна къща на Йекта беше в съседство с превърналото се в развалини жилище на заминалия преди много години за Израел чичо Марио. Слязох, без да затварям вратата на моята бракма. Приближих се до портата на градината от железни пръти. Първо огледах къщата, преди да позвъня. И тя като дома на Демир тънеше в мрак и тишина. „Може да са в градината“, рекох си аз и погледнах навътре. С изсъхналите си цветя и превърналите се в дървета храсталаци тя изглеждаше доста зловещо. В нея нямаше жива душа. Напук на стопилите се като ланшния сняг надежди натиснах звънеца, но пак не ми провървя — той не работеше! Не пробвах отново, защо да го правя, като не звънеше! Извадих мобилния си и потърсих Йекта. Но телефонът му пак беше изключен. Не знаех какво да правя и хвърлих безнадежден поглед към градината. Тогава я видях. Пред вратата на гаража. Беше сложена легнала на земята… За да се уверя, притиснах лице между пръчките на портата. Не се лъжех — това беше ръчна количка. Спомних си думите на бездомника Джелло, когато бяхме открили трупа на Мукаддер Кънаджъ при Константиновата колона: „Има хора, които претърсват боклука нощем, единият от тях беше такъв. Използваха ония ръчните колички с две колелета, нали ги знаете… Слагат чувал в нея и събират каквото намерят — хартии, шишета, тенекии… И мъжът буташе една от тия колички, а отгоре й имаше нещо като чувал. И ръката висеше от него…“.

Дали това беше ръчната количка, с която са пренасяли труповете? И този ми въпрос остана без отговор, както и предишните. Може да беше очевиден, но аз да не исках да повярвам? Бледите лъчи на отразената в стъклата на прозорците луна сякаш повториха последната ми мисъл: „Ти не искаш да повярваш!“. Не можех да издържам повече! Започнах да се катеря по железните пръчки на портата. Когато кракът ми най-после стъпи на земята, доста се бях запъхтял. Веднага се приближих до ръчната количка. Изглеждаше съвсем невинно. Беше невъзможно само под лунната светлина да разбера дали има кървави следи по нея. Оставих я на мястото й и заобиколих къщата, която познавах като петте си пръста. Възнамерявах да вляза през вратата на кухнята от задната й страна. Но бяха сложили желязна решетка и пред нея, за да пази от крадци. Беше закачена с катинар за перваза и ми пречеше да вляза. Тръгнах към бараката за дърва зад черешата срещу кухнята. Дървената й врата се отвори със скърцане. Докоснах ключа на лампата, но тя пресветна веднъж-дваж и изгоря. Отдавна ръждясалата брадва, която чичо Рауф собственоръчно си беше направил, стоеше на долния рафт на долапа. Взех я и излязох. Пак отидох до решетката на кухнята и с цялата си сила стоварих брадвата върху веригата на катинара. На петия удар две от халките се отвориха. След още два веригата се скъса. Но и дървената врата отзад също се оказа заключена. Без да спирам, замахнах с дръжката на брадвата и строших прозореца. Промуших ръката си и завъртях ключа от вътрешната страна на бравата. Вратата съвсем леко се отвори. Натиснах копчето на лампата и когато кухнята се изпълни със светлина, изведнъж ме облада странно чувство. Последния път бях дошъл тук, за да изкажа съболезнованията си за Хандан и Умут… Вътре цареше тежка, печална атмосфера… също като потискащата безрадостна меланхолия у дома, след като бях загубил Гюзиде и Айсун… Сякаш не само живите, но и всички вещи и предмети в къщата бяха в траур. Дори и сега чувствах все същата скръб… Проникнала в кухненските шкафове, в дървената маса, в избелелия хладилник, в бог знае откога неизползваните чинии, в празната кана, в гравираните чаши… във всичко. Все същата тъга. Въздъхнах дълбоко и излязох от кухнята в широкия коридор.

Лявата врата водеше в хола. Светнах. Килимът в преобладаващ меден цвят, креслата в канелено, библиотеката върху цялата стена… В хола на Йекта, с който бях толкова свикнал, нямаше нищо необичайно. Започнах да преглеждам чекмеджетата под библиотеката. Фотоалбуми, снимки от сватбата им, снимки на Умут като бебе, като ученик, на колелото си… Не можех повече да ги гледам и затворих албума. Отворих друг шкаф — чинии, паници, недокоснати шишета с алкохол… Салфетки, купени от Хандан и така и останали неотворени. Не, нямаше нищо съмнително… затворих вратичките на шкафовете и се изправих.