Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Стаята, в която Йекта пишеше стиховете си, беше повече от скромна. Библиотеките заемаха и двете й стени. На масата пред прозореца имаше стара пишеща машина, стол, на пода — износен, поовехтял килим. На третата стена — голямо огледало в човешки ръст с безброй снимки на Хандан от моминските й години. Но като светнах, първото, което привлече вниманието ми, бе картата върху стената. Карта на Историческия полуостров. Същата, каквато и Зейнеб беше окачила в лабораторията. Някои места върху картата бяха очертани по същия начин, по който го беше направила и нашата криминоложка. Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“, „Сюлейманийе“… Седем исторически места. Да, имахме шест жертви, но тялото на Фазлъ Гюмюш беше оставено при джамията „Фатих“, а главата — изпратена в двореца „Топкапъ“. Значи, отбелязаните върху картата седем места бяха използвани за шест жертви. Добре, но къде щяха да оставят Адем Йездан? Пак погледнах картата — нямаше друго отбелязано място. Да не би пък да не са го отвлекли още? И в този миг забелязах полюшващия се на закачалката от задната част на вратата бастун с дръжка от слонова кост. Символът на могъществото на този богаташ. Неговият скиптър, който не изпускаше и за миг от ръката си. За него беше вече много късно, приятелите ми отдавна са му прерязали гърлото и сигурно сега вече поставяха трупа му някъде. Но къде? Застанал пред картата, се мъчех да се концентрирам. Трябва да е пред някой паметник, направен след времето на Сюлейман Великолепни. Дланите на шестата жертва Хакан Ямалъ сочеха към „Еминьоню“. Най-забележителният исторически обект там бе джамията на Валиде султан. Но тя не беше отбелязана върху картата. Трябваше да се успокоя и да разсъждавам трезво. Седнах на стола. Тогава забелязах листовете до пишещата машина. На най-горния имаше кратко заглавие: „Византион. Легендарният град на крал Визас“.

Зачетох долната страница:

Богът се взираше в краля. Беше по време на освещаването. Ден за благодарност, ден за отплата, ден за почит. Богът им беше дарил тази прекрасна земя, извила се навътре в морето като орлова глава.

Поетичният текст продължаваше и по-надолу… Какво беше това, по дяволите? Спрях да чета и минах нататък, към останалите страници. Намерих още една заглавна: „Константинопол — градът на Константин“. Зачетох текста под него:

Това беше пир за победата, прослава на храбростта, освещаване на успеха. Императорът беше стигнал дотук през мрачните северни гори. Беше преминал през мъгливите дни и дъждовните нощи, през битките и глада. Беше стигнал дотук с цената на кръвта и смъртта.

Зарязах страниците, посветени на Константин, потърсих следващото заглавие: „Теодосиевите стени — каменният щит на Константинопол“:

Бог гледаше императора. Бе миг на триумфа, ден на победата, времето на прославата. Императорът бе облечен великолепно, със златна корона на главата си, украсена с червени рубини. Бог бе гол, с венец от тръни на челото си.

Вече се досещах, че следващият текст ще е посветен на Юстиниан: „Градът, роден от пепелищата — Юстиниановият Константинопол“:

Императорът гледаше към „Света София“ — най-внушителният храм на света, подобен на свещен облак, надвиснал над Константинопол, пазител на града от всички злини. Гледаше към омагьосващия храм, дарен с божествената светлина.

Естествено, следваше султан Мехмед Фатих, Завоевателя: „Константинийе — розовата градина на султан Фатих“:

Султанът беше разтворил ръце в молитва към Бог. Отдясно до Бог бе архангел Гавриил, отляво — архангел Михаил, а помежду им — Светата майка с младенеца на ръце. Лъчите светлина от лазурния небосвод нашепваха най-старата история на света в ухото на младия султан, но той не я чуваше.

И разбира се — султан Сюлейман Великолепни: „Престолнината на Сюлейман Великолепни — градът на Мимар Синан“:

Синан гледаше Божия дом. Най-големият му купол, окачен сякаш на самия небосвод. Гледаше малките куполи около него, обкръжили го като златни звезди спътници. Плуващите в небесната синева четири минарета.

Какво беше направил този Йекта? От една страна, убиваше хора, а от друга — пишеше панегирици за Истанбул? С любопитство погледнах следващата страница, нетърпелив да узная кой е владетелят, избран за седмата жертва? Но в заглавието нямаше нищо за никакъв владетел… Само два реда: „Нашият Истанбул: Градът на откраднатите ни мечти“: