Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Усетих как зачестиха ударите на сърцето ми. Не можех да си поема въздух, сякаш стените на коридора ме бяха притиснали от всички страни. Излязох тичешком от кухнята и се спрях чак в градината. Подпрях се на черешата, затворих очи и поех дълбоко дъх. Май започнах да идвам на себе си. Отворих очи. Отгоре пак ме гледаше пълната луна. Със същия печален блясък. Чувах все същия глас: „Какво ще направиш, Невзат?“.

Не, дори в градината не можех да се освободя от жестокия водовъртеж на съвестта ми. Спомените бяха проникнали не само в цялата къща, бяха изпълнили и градината. Вратата на бараката, малката чешмичка, увехналите хризантеми, мъртвите рози, лехите, в които преди растяха доматите и чушките, черешовото дърво… сякаш всички в един глас ми викаха: „Какво ще направиш, Невзат?“.

Този път не им отговорих какво щях да предприема. Не можех да кажа, че не мога да ги пазя, тях, приятелите ми, убили седем души. Не можех да кажа и че ще ги изпратя в затвора, защото са си го заслужили. Не можех да кажа: „Защото всеки един от тях е убиец“. Само си повтарях тихо: „Наистина, какво трябва да направя аз?“.

Ако се престоря, че никога не съм идвал тук, че не съм видял местопрестъплението и не съм разбрал, че приятелите ми са убийци? Защо пък не? Никой не знае, че съм идвал в „Балат“. Визитката на Демир е у мен. Ако се върна в „Дерсаадет“ и скъсам листа в графика на срещите му — и готово! Освен това убитите изобщо не са били добри хора. Станали са причина за смъртта на петима души, между които Хандан и Умут. Вярно, не са ги убили със собствените си ръце, но са взели решения, довели до толкова много смърт. И са опитали да го прикрият. Освен това са отговорни не само за смъртта на петимата, но и за разграбването на този град… Ако бяха живи, може би щяха да причинят още по-големи злини на хората…

Почти бях решил какво да правя, и телефонът ми иззвъня. Търсеше ме Зейнеб, изобщо я бях забравил.

— Ало, шефе?

— Да, Зейнеб, слушам те.

Настъпи кратко мълчание.

— Добре ли сте, шефе? Гласът ви звучи много лошо…

Значи, не бях успял да се овладея напълно.

— Добре съм, добре! Къде сте?

— Връщаме се към „Сюлейманийе“. И Али ви търси няколко пъти, но телефонът ви даваше заето…

— Тежка нощ… Какво свършихте? Стигнахте ли до нещо?

— За съжаление — не.

Гласът й прозвуча доста отчаяно.

— Всъщност правилно се бяхме досетили — на седемте гравюри в дома на Недждет Денизел са нарисувани историческите места, на които са били оставени шестте жертви.

Разказваше всичко толкова чистосърдечно и искрено, защото безкрайно вярваше в честността на началника си. От другата страна на линията той обаче кроеше коварни планове как да излъже колегите си.

— Но за мястото на седмата жертва… нямаше гравюра, на която да е изобразено подобно място, на което биха могли да я оставят… на картините са само Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“ и „Сюлейманийе“… Но там вече бяха оставени трупове… Може би са отвлекли и Адем Йездан? А може Хакан Ямалъ да е бил последната им жертва?

Стигнахме до момента, в който повече не можех да мамя Зейнеб, не можех да злоупотребя с доверието й в мен, не издържах да слушам разпалените й думи, които сякаш прогаряха ума ми… и проговорих:

— Сарайбурну.

Тази думичка изведнъж се откъсна от устните ми. Може би защото нямаше да мога да го направя, ако още малко бях размислил. А може би защото и човекът в мен всеки миг се опитваше да попречи на решението ми, да не даде шанс на полицая Невзат… Може би защото се страхувах, че ще се превия пред армадата от спомени, тръгнали срещу мен…

— Сарайбурну — повторих решително и твърдо. — Ще завършат там, откъдето са започнали. Ще оставят Адем Йездан на мястото, на което са сложили първата си жертва… Пред паметника на Ататюрк…

Щом стигнах до пристанището на ферибота за коли на Сиркеджи, само на няколкостотин метра от паметника на Ататюрк — и чух изстрелите. Три гърмежа последователно разцепиха безмълвието на нощта. Отнякъде се разлетяха с писък уплашени чайки. Заедно с тишината на нощта започна да се разпръсква и тъмнината. Чувството ми за справедливост, в което се опитвах да се скрия, предавайки приятелите си, се разби на парчета. „Проклет да съм! Какво направих?“

Представих си лежащите в кръв Йекта и Демир. На мястото на първата жертва — Недждет Денизел. Али е застрелял и двамата. Без да ги слуша… Какво друго можех да очаквам? Със собствените си ръце бях изпратил приятелите си на сигурна смърт. А заместникът ми бе направил нужното — беше убил и двамата. Адем Йездан им бе отнел щастието, а аз — живота!