Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Какво направих? — извиках високо аз. — Какво направих?!!!

Гласът ми се чу извън колата, отекна в пустия асфалт:

— Какво направи ти, Невзат?

Гласът ми се понесе във вихъра от крилете на чайките, излетели в мрака като някакви призраци:

— Какво направи ти, Невзат?

Прозвуча като ехо, ударило се в борда на акостиращ кораб:

— Какво направи?

Панически натиснах газта на моята бракма. Сякаш разбрало важността на момента, цялото купе се разтресе и колата ми, видяла какво ли не, се засили напред. Не бях изминал и десетина метра — и видях джипа на Йекта да се носи към мен. Първо си отдъхнах с облекчение — значи, нищо лошо не се беше случило на приятелите ми. Махнах крака си от газта и погледнах през предното стъкло на джипа. Видях Йекта. Беше въоръжен, целият приведен напред и притиснал с гръд волана. Прелетя като светкавица покрай мен. Дори не бях сигурен дали ме е видял. Какво се случваше? Не можех да следя Йекта, имаше бариера помежду ни. А и да я нямаше — не можех да го настигна. Какво ли се бе случило с Али и Зейнеб? Йекта бягаше, дано на тях да им нямаше нищо. Отново натиснах газта.

Щом се приближих до паметника на Сарайбурну, и видях Зейнеб. Стоеше пред него с гръб към шосето. Май държеше нещо в ръката си, може би пистолет. Набързо оставих колата на моста при входа на парка „Гюлхане“. Под разтревожените погледи на двете постови войничета на входа на военния гарнизон, вдигнали аларма при изстрелите, хукнах към статуята на Ататюрк на отсрещната страна.

Не грешах — Зейнеб беше насочила беретата си, която държеше с двете си ръце, към някого. И аз извадих оръжието си. Първо ми се стори, че това е Али. Но това бяха глупости — защо Зейнеб ще насочва оръжието си срещу него? В това време зад моя помощник се показа едрата глава на Демир. Носеше каскет, фалшивата му брада се беше посмъкнала от лицето. Оръжието на Зейнеб беше насочено не към Али, а към Демир. Да, Демир беше взел Али за заложник. Първо реших, че не съм видял добре, но не, приятелят ми беше опрял дулото на пистолета си в дясната буза на Али. Поразително — нашият ветеринар да вземе Али за заложник… Лицето му беше обърнато натам, откъдето идвах, и затова той пръв ме видя — още преди Зейнеб.

— Здравей, Невзат! — с ледена усмивка на устните си проговори Демир. В очите му се четеше дълбоко отвращение. — Значи, най-сетне ни откри, но закъсня.

Приятелят ми, когото, като чух изстрелите, помислих за убит и се проклинах за това, ми говореше с дързък тон, все едно бяхме врагове. Никога не го бях виждал така. Да, беше дистанциран, много-много непроявяващ чувствата си човек, да, като деца си съперничехме доста, но никога не ме беше гледал с такава злоба. За пръв път осъзнах съвсем ясно, че престъпленията са дело на моите приятели. Наистина, Демир може да е извършил тези зверства, може да е заловил един по един жертвите и да ги е убил без жал, планирайки методично и точно всичко до последната подробност, и да е следвал плана си минута по минута. Но какво го е накарало да го направи? Голямата любов, която изпитваше към Хандан ли? Защото не можеше да забрави първата си любов ли, дългокракото слабичко момиче, макар то да се беше омъжило за най-добрия му приятел? Докато беше жива Хандан, той не можеше да направи нищо. Колкото и да се измъчваше и да страдаше, не би могъл да навреди на Йекта. Но когато Хандан загина, може би намери добра причина да си го изкара на живота? Вече имаше истински врагове, които да унищожи. Ами Йекта? Как той се бе превърнал в негово оръдие? Как ли? Ами за да си отмъсти за смъртта на жена си и детето си, разбира се. Вече беше много късно…

— Моля те, Демир — проговорих му с искрен глас, надявайки се да му припомня приятелството ни, забравено от него. — Няма нужда от оръжие и насилие. Можем да поговорим и да оправим нещата…

Рязко поклати глава.

— Остави тези празни приказки, Невзат. Нищо не можем да оправим.

Не, никога нямаше да се помирим. Али се размърда в ръцете му — беше натиснал по-силно дулото в слепоочието на помощника ми.

— Не мърдай, ще ти пръсна мозъка.

Изглеждаше толкова решителен, че даже аз повярвах, че може го направи. Нашият Демир беше изчезнал, на негово място се беше появил някакъв звяр.

— Не се сърдете, шефе — засрамено проговори Али. Вместо да се тревожи за собствения си живот, глупавото хлапе се срамуваше, че е попаднал в ръцете на убиеца. — Не биваше да става така, но като го видях — и се поколебах, не бих си и помислил, че вашият приятел ще се окаже убиец.