Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Гледахме към града откъм морето: Невзат, Демир и аз. Градът беше потънал в непрогледна мъгла. Морето беше в мъгла. Лодката ни беше в мъгла. Бреговете бяха в мъгла. Виждаха се само минаретата на „Султан Ахмед“, куполът на „Ая София“, кулите на „Топкапъ“… Сякаш градът не беше разграбен, разрушен, замърсен. Млечнобялата мъгла беше скрила от погледа всичко, което можеше да го загрози. Приличаше на видение, появило се за миг преди изгрева на слънцето. Като вълшебен облак, като някакъв приказен сън… като току-що основан град, като ново начало… Млад, красив, изпълнен с надежда…

Йекта пишеше за нас. Описваше нашия град през нашите очи, през нашите чувства… Щях да продължа да чета, но забелязах една кутия под купчината изписани страници. Дървена, с големината на обикновен лист хартия. Върху нея имаше надпис в червено „Хаджи Бекир“, а отдолу беше кръглото лого на прочутия майстор на сладки лакомства. Отворих кутията — вътре бяха монетите, взети от къщата на Недждет — римски, византийски, османски, от Републиката — златни, сребърни, медни, метални монети… Да, ето че и те бяха тук! Но все още не можех да разбера къде щяха да оставят трупа на Адем Йездан моите приятели?

Станах от стола и без да знам какво точно търся, заразглеждах книгите по рафтовете на библиотеката. Една на третата лавица привлече вниманието ми, понеже беше оставена накриво. Стори ми се позната. Да, това беше книгата, която бях видял в дома на Лейля Баркън, тази за монетите. Запрелиствах гланцираните й страници. Само след малко се появи монетата, която беше в дланта на Недждет Денизел. Хеката, богинята на Луната, на задната страна — полумесецът и звездата и надписът „Византион“… Най-важното бе, че снимката на монетата беше отбелязана с червен знак. Ако по същия начин бяха обозначили всички монети, които са оставяли при жертвите, щяха да са отметнали и монетата, предназначена за Адем Йездан. Развълнувано запрелиствах страниците. Да, ето — отбелязали са монетата от времето на Константин… на Теодосий ІІ, на Юстиниан, на Фатих и на Сюлейман… Не издържах и се зачетох в ситно изписания османски надпис, като мравчени следи, който не бях успял да разбера сам:

„Лице: Изсеклият монетата с Божията помощ велик и прославен на сушата и по моретата. Гръб: Султан Сюлейман, син на Селим хан, да се слави победата му… Изсечена в Константинийе…“.

Продължих да разлиствам страниците, докато най-сетне намерих каквото търсех — беше отбелязана монета от републиканския период — един грош. На лицевата й страна също полумесец и звезда, зад полумесеца имаше надпис „Република“, а почти точно над звездата — „Турция“. На гърба имаше венец от листа, вътре в него голяма цифра 1, а под нея — „грош“. Най-долу пишеше и годината — 1935. Значи, вече бяхме стигнали до Републиката. Което значеше, че Адем Йездан е последната им жертва. И това беше доста логично — да оставят най-виновния за смъртта на Хандан и Умут за накрая. Най-лошото бе, че въпреки тези открития все още не знаех къде ще го оставят. Гледах изображението върху гроша — някъде в него трябва да бе скрита тайната. Най-вероятно приятелите ми щяха да изберат такова място, което да е свързано с републиканската история на града. Замислих се отново. Дланите на шестата жертва Хакан Ямалъ сочеха към „Еминьоню“. Но доколкото ми беше известно, там нямаше забележителности, отнасящи се до републиката. А може да имаше, но аз да не знаех. Да не би пък на местата, където бяха оставяли предните жертви, освен римски, византийски, османски паметници да имаше и такива от периода на Републиката? В такъв случай нямаше защо да отбелязват втори път същите места. Приближих се до картата. Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“, „Сюлейманийе“… Седем исторически места… Но в кое от тях би могло да има и някакъв републикански паметник? Явно, колкото и да го мислех, сам нямаше да се оправя с тази работа. Отново потърсих Лейля Баркън, която само преди половин час така грубо бях прекъснал.

— Ало? Невзат бей! — отговори ми със съвършения си глас, изпълнен с любопитство.

Изглежда, вече не ми беше сърдита, но аз заговорих малко виновно:

— Извинявам се за безпокойството, Лейля ханъм, но пак имам нужда от вашия съвет по един изключително важен въпрос…

— Моля ви.

— В тези исторически места, където бяха оставени жертвите…

— Да, слушам ви! — отвърна тя с растящо любопитство в гласа.

— Имам предвид Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, двореца „Топкапъ“, „Сюлейманийе“. Според вас в кое от тях има някакъв паметник, храм или историческа сграда, направени през републиканския период?