Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Излязох от хола и влязох в спалнята. Етажерка, комод, гардероб… Нищо, което да говори и за най-малкото престъпление, камо ли за убийство. Излязох. Вратата на стаята на Умут беше заключена. Опитах дръжката, но не успях. Така и не можах да вляза вътре… Отдалечих се оттам. Слязох във вестибюла, в който се влизаше от главния вход, също като при мен. Исках да погледна и в малката стаичка, където Йекта пишеше стиховете си, но забелязах, че вратата към гаража, който беше точно отстрани, беше открехната. Дали Йекта си беше взел джипа? Влязох, за да разбера. Гаражът беше в края на къс коридор. Като се приближих до вратата — и ме лъхна гадна миризма… Остра, кисела, чак да ти се повдигне. На развален живот, на умрели организми… До болка позната ми миризма. Застинах на мястото си. Не, повече не можех да се самозалъгвам. Това беше миризмата на кръв, на засъхнала кръв, с която се срещах при всеки случай, онази остра миризма, която блъскаше в лицето ми най-животинското у човека. Помислих си изобщо да не отварям вратата пред мен. Да оставя всичко, както си е, и да си тръгна. Но не можах. Макар да предположих какво ще видят очите ми в този гараж. Макар да знаех, че видяното ще ме повлече към още по-дълбока безизходица. Блъснах вратата и тя се отвори към тъмнината. Натиснах ключа и бяла, студена светлина, караща човек да потрепери, също като в морга, обля вътрешността на гаража. Не, джипа на Йекта го нямаше. Разбрах, когато видях огромната метална маса. Нямаше как Йекта да държи тук джипа си. От цяла седмица приятелите ми бяха превърнали гаража в стая на смъртта, в някаква зловеща кланица, където проливаха кръвта на ония, които щяха да принесат в жертва на града. В скотобойна, в която бяха прерязали гърлата на седем човешки същества. Как са го направили? Как са могли да го извършат? Как ли? Ами както аз им бях казал: „Трябва един по един да се избиват грабителите на този град!“. Но не, не ги беше грижа за мен или за казаното от мен. Ако бяха помислили за мен, никога нямаше да ми причинят това! Чувствах се предаден, излъган, онеправдан… Съвсем несправедливо и незаслужено! Хвана ме яд на тях! Бях бесен! Отново ме бяха изолирали! Чия ли беше идеята, интересно? Чия да е — разбира се, на Демир! Демир е извършил това. И без това се отвращаваше от хората… И е убедил и Йекта. Когато е научил, че стената на цистерната не е паднала случайно, че е било саботаж, а не злополука, е започнал да събира информация за Адем Йездан и като е разбрал, че се интересува от папагали, е стигнал до него и е можел спокойно да влиза и излиза от офиса му. Или пък Адем е намерил Демир, за да спаси папагала си от смърт. А на нашия умник Демир не му е трябвало много, за да разкрие връзката между смъртта на Хандан и Адем Йездан. А после е разказал всичко на Йекта и го е убедил да извършат това велико отмъщение! Знам ли, може събитията да са се развили по съвсем друг начин, но вече нямаше никакво значение… Само не можех да разбера защо Йекта ми беше казал на кое място щяха да оставят следващата си жертва, съвсем открито беше посочил Мимар Синан. Защо? Може би искаше да бъде хванат? Дали с това не ми отправяше някакво тайно послание: „Невзат, спри ни!“. Не, не мисля. Предизвикваше ме. Все едно ми казваше: „Виж, дори ти разкрихме къде ще оставим трупа на Хакан Ямалъ, и пак не можеш да ни хванеш!“. Всъщност подобно поведение би било по-присъщо за Демир, отколкото за Йекта. Защото не той, а Демир вечно се състезаваше с мен. Но тогава защо Йекта ми говореше така? Защо ми бе намекнал оная вечер? Не знам, но така или иначе, това бе голата истина — издирваните дни наред от нас убийци са моите приятели! Убиваха хора, въпреки че бях полицай, без да им пука, без да забележа, точно под носа ми!

Загледах дебелите найлони около металната маса. От изсъхналите петна кръв по тях бяха загубили прозрачността си. Кръвта от прерязаните гърла на жертвите беше нашарила с тъмни черти стените от двете страни.

До единия край на масата имаше малка масичка с наредени върху нея хирургически инструменти… Но по нито един от тях нямаше кръв. Долното рафтче на масичката беше пълно с всякакви стъклени шишета. Взех едното, огледах го, върху него пишеше „Диприван“, а с малки букви под надписа се четеше думичката „Пропофол“. Спомних си думите на Зейнеб: „Няма никакво доказателство, че са се държали зле с жертвите или че са ги измъчвали. Но все пак помолих съдебните лекари да проверят и за следи от пропофол“.

Значи, първо са упоявали жертвите, преди да ги утрепят. Хората дори не са осъзнавали какво им се случва, не са разбирали, че са ги убивали. Какво ли са използвали при отвличанията? Намерих отговора и на този въпрос, след като поразрових долното рафтче и открих тъмнокафяво шише с етер. До него два пакета памук, единият почти празен. Нашият едър ветеринар се е нахвърлял като тигър върху жертвите и ги е упоявал с етера. Детайлите на престъпленията изплуваха един по един в тази стая… А монетите? Огледах наоколо, но не се виждаха никакви монети, нито кутия, в която биха могли да се съхраняват. Обаче със сигурност трябваше да са някъде тук. Нали нашият поет беше започнал да пише вече стиховете си не с думи, а с трупове… може да държеше част от нужните му материали в работния си кабинет.