Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Няма нужда — радостно прозвуча гласът й. — Аз трябва да имам копие от документите по делото вкъщи. Ако ли не, мога да ги намеря в компютъра на Намък.

Това беше най-добрата новина през тази нощ!

— Чудесно! Може ли да погледнете папката с делото и да ми кажете имената на пострадалите?

— Разбира се, само че преди това трябва да я намеря — гласът й вече звучеше леко напрегнато. — Да ви потърся аз по-късно?

— Разбира се, ще почакам. Но всяка секунда ни е важна. Моля ви да побързате!

— Не се притеснявайте, ще ви звънна веднага щом я открия!

Тъкмо затворих на Лейля и Али влезе в стаята.

— С кого разговаряте, шефе?

— С Лейля — отговорих му аз и се обърнах към двамата пазачи зад него: — Колеги, бихте ли ни оставили за няколко минути насаме?

Без да дочака отговора им, Али затръшна вратата право в лицата им. Гледаше ме с изпълнени от любопитство очи, очаквайки да чуе за какво съм разговарял с Лейля.

— Жената е много влюбена в Намък — взех да си измислям аз разни неща. — По три пъти ми звъни да ме пита как е той в ареста. И сега пак ме потърси, та се опитвах да я успокоя. Сигурно ще продължи да ми звъни, докато не го освободят. Както и да е, ти успя ли да откриеш нещо долу?

Отчаяно поклати глава.

— Не, нито бележка, нито каквото и да е писано на хартия. Нищо не успях да намеря. А вие?

Гледах право в очите своя помощник, който ми имаше безрезервно доверие, и го лъжех:

— И аз не успях да намеря. Има някаква бележка в графика му, но нищо не ми говори. Извиках те заради Зейнеб. Тя не ми излиза от ума. Как можахме да я пратим сама в къщата на Недждет? Ами ако й се случи нещо?

Разтревожено ме погледна. Не се досещаше, че началникът му съзнателно го натиска по слабото място.

— Така си е! — отвърна той, опитвайки се да скрие тревогата в очите си. — Аз се сетих, но не исках да ви оставям сам.

— Не, Али, ти веднага се мятай в едно такси и иди при Зейнеб. Аз, като попривърша тук, веднага ще се върна на местопрестъплението. И вие, като свършите — елате там.

Али ентусиазирано прие заповедта ми и се приготви тутакси да върви.

— Както заповядате, шефе! Щом стигна при Зейнеб, веднага ще ви звънна!

Лейля Баркън ми позвъни тъкмо като наближавах Българската църква, приличаща на средновековен железен замък на брега на Босфора. По булеварда покрай морето нямаше нито една кола, освен моята бричка. Все още се надявах всичко да се окаже едно голямо недоразумение и чаках обаждането на директорката на „Топкапъ“ да ми донесе така желаното успокоение. Карах към старата си махала, към къщата на приятелите ми. Най-разумното беше, вместо да се занимавам с разните папки с дела, доказателства, улики и други такива, да отида при Демир и Йекта и да разговарям направо с тях. Единствената ми грижа беше, да не би да не са си у тях, да не са излезли вече в морето на риболов. Вярно, че все още беше рано, имаше още бая време до изгрева на слънцето, но ако са решили да избързат, сигурно „Агора“ отдавна беше пресякла Златния рог и беше отплавала в открити води. Домашният телефон на Демир не отговаряше, както и мобилният на Йекта, и това още повече увеличаваше вероятността да са запрашили по тъмни доби за риба, както се уговаряха. Но аз се опитвах да запазя оптимизма си, размишлявайки, че Йекта може да не си е взел джиесема или че и двамата стъкмяват въдиците на двора, или събират стръв, та не чуват телефоните си. Въпреки това, щом се спуснах по крайбрежния булевард, започнах да се взирам в лунната пътека върху морската шир, търсейки с поглед лодката им. Но върху безмълвните води на Златния рог не се виждаше нито Демировата „Агора“, нито какъвто и да е друг плавателен съд. Точно в този миг звънна Лейля:

— Ало, Невзат бей… не се сърдете, малко се позабавих…

— Няма значение. — Исках час по-скоро да чуя имената на жертвите. — Успяхте ли да намерите папката?

— Нямаше я вкъщи, но я намерих в компютъра. И то на място, където нямаше и да предположа, че е.

Знаех, че ще е много грубо да я прекъсна, но ако я бях оставил, щеше с подробности да ми разказва какво е правила през последния половин час.

— Имената на жертвите — успяхте ли да ги намерите?

— Да, да, според досието от срутването на стената са загинали трима работници. Таяр Билек е бил майсторът, Шемси Юртан, Джемал Акъшък са били работниците.

— Само трима ли? Вие бяхте ми казали, че са петима — обнадежден, я прекъснах аз.

— Да, загинали са петима души.