Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Щях да го попитам какво е свършило, но не ми даде възможност. Трябва да се бе уплашил, че поговорим ли си още малко — и цялата му решимост ще се изпари, затова грубо блъсна Али. Докато помощникът ми се клатеше във въздуха, бързо насочи пистолета към лицето му. Може би нямаше да стреля, но не можех да поема този риск. Защото Али беше ранил Йекта, защото този Демир срещу мен сега не беше онова момче, което познавах от „Балат“, а убиец, отнел живота на седем души, без да му мигне окото. Вдигнах оръжието си. За миг очите ни се срещнаха.

— Демир, моля те, не го прави! — Молех го съвсем искрено. — Моля те, Демир, можем да оправим нещата…

Горчива усмивка се разля по широката му брадичка.

— Да ги оправим? — Не, не ми вярваше. — Не можем да ги оправим, Невзат! — прошепна той.

Лицето му се промени, все едно ми казваше: „Моята свърши!“. С рязко движение се обърна към Али и се прицели, без съмнение, щеше да натисне спусъка. Реагирах по-бързо от него. Стрелях два пъти един след друг. Едрото тяло на Демир се разтърси два пъти под лунната светлина, обляла малкия площад. Първо падна на колене, после по гръб — до тялото на Адем Йездан. Хук-нах към него.

— Внимавайте, шефе! — предупреди ме Зейнеб. — Пистолетът е все още в ръката му!

Така беше, но дори не беше хванал дръжката му. Окопитилият се Али се протегна и го взе. На мен вече ми беше все едно — само бързо се наведох към Демир.

— Защо го направи, Демир? Защо?

Усмихна се. Това си беше неговата усмивка, усмивката на моя близък приятел! Малко дистанциран, но с тази негова сърдечна усмивка! От самото начало е играел някаква роля! Искал е да го убият! Протегна вече обезоръжената си ръка към мен. Хванах я. Впи блестящите си под лунната светлина очи право в мен.

— Нямахме друг изход — прошепна едва-едва. — Не се сърди, Невзат! Нямахме друг изход!

После впери поглед в месечината, сякаш е видял нещо безкрайно интересно. Очаквах да ми каже: „Колко странно, Невзат! Никога не съм виждал такава луна!“. Но не го направи. Така си и остана, с поглед, вперен неподвижно в една точка.

— В пистолета не е имало патрони, господин инспектор!

Чух думите на Али, но въобще не се учудих. Демир беше казал истината — те не бяха убийци, бяха жертви. Още преди да убият жертвите си, жертвите им отдавна ги бяха унищожили и двамата — и Йекта, и Демир.

Йекта ме чакаше на мястото, където предположих, че ще бъде — до гроба на Хандан и Умут. Под двата високи кипариса, украсяващи семейното гробище в „Еюб“, където почиваха чичо Рауф и леля Айнийе. Процеждащите се през короните им снопове светлина от изцъклилата се месечина осветяваха бледото съсипано лице на приятеля ми. Беше облегнал гръб на надгробната плоча на Хандан. Тъмното петно точно под сърцето му растеше с всяка изминала секунда. Като видя уморения ми силует между гробищните сенки, насочи пистолета в ръката си към мен. Не мислех, че ще стреля, но все пак му се обадих предупредително:

— Аз съм, Йекта, аз съм… Невзат!

Позна ме и се усмихна.

— Здравей, Невзат! — промълви той и помръдна на мястото, където беше седнал. Сигурно изпитваше силна болка, защото лицето му се смръщи в гримаса: — Ела!… Чаках те!

Влачейки краката си едва, бавно стигнах до него, превит от непоносимата тежест, стоварила се върху плещите ми с убийството на Демир.

— Ранен си…

Сякаш не чу думите ми. Само погледна към тясната пътека между старите гробове, откъдето бях дошъл.

— Значи, хората ти ги няма, така ли?

Посочих с ръка към непрогледната тъма.

— Долу са, в началото на пътеката… Извиках и линейка… Чакат само да им се обадя… За да те откарат в болницата…

Многозначително ми намигна.

— Дадено, да вървим! Само че преди това нека да си поговорим — каза той, поглеждайки към четирите гроба в семейния парцел. — Пък и тук се чувствам по-добре — добави подир туй.

— Губиш кръв! — предупредих го аз. — Като се оправиш, пак ще дойдем тук…

Невярваща усмивка се разля по лицето му.

— Ще вземеш разрешение от затвора ли?

— Ще измисля нещо. Ако дойдеш с мен в болницата, ти обещавам, че отново ще те доведа тук — отвърнах му аз с престорено окуражителен поглед.

Като че ли ми повярва.

— Знам, че ще го направиш. Добре тогава, обещавам ти да отидем до болницата. Но преди това имам да ти кажа нещо…

Всъщност и аз исках да му кажа много неща. Седнах срещу него до гроба на Хандан, откъм краката й.

— Защо ме изолирахте от себе си? — попитах го направо, без да крия тъгата и обидата си. — Защо не ме приехте между вас?