Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Всички, за които говореше, бяха мъртви. Йекта сам бе посегнал на живота им, но все още продължаваше да се отвращава от тях.

— Добре, но заслужаваше ли си? — попитах го аз укорително. — Заслужаваше ли си да си изцапаш ръцете с кръвта на тия хора?

— Ти не разбираш, Невзат! Това не беше отмъщение… Ние не ги убихме, за да си отмъстим…

— Тогава защо? И само не казвай „убихме ги“, нали разправяше, че аз съм казал да бъдат убивани един по един, тогава, на лодката…

— Не бе, не! Ние отлично знаехме, че каза това в изблик на гняв, който щеше да ти мине след миг — каза той и се засмя.

От смеха обаче се разкашля отново. Не беше добре, трябваше час по-скоро да го откараме в болницата, защото можеше да стане много по-лошо.

— Йекта, нека да говорим за това после…

— Моля те, Невзат! Така или иначе, ще ме закараш до болницата… Но моля те, нека довърша каквото имам да ти кажа!… Ние не убихме тия хора за отмъщение, не! — Силите му свършваха. — А за да има животът ни някакъв смисъл… За да имаме някаква причина да продължим да живеем…

Видя, че го гледам като шашнат, и почти ми се скара:

— Защо ме гледаш така? Би трябвало ти да го разбереш това най-добре! Защото някога и ти преживя същите чувства… И на теб ти отнеха живота по същия начин… И съм сигурен, че и ти си търсил някаква, макар и най-малката причина да се събудиш отново на следващата сутрин… и не си намирал. Да се облечеш, да излезеш на улицата, да се храниш… нищо не ти се е искало да правиш. Вече ти е било все едно дали ще живееш, или ще умреш…

Прав беше. След като загубих Гюзиде и Айсун, животът ми се беше превърнал в ад. Непрекъснато се питах защо живея. Йекта беше толкова прав! Нямах желание да стана от леглото и да изляза на улицата. Но и да стоя вкъщи беше изтезание. Да гледам вещите на дъщеря ми и жена ми навсякъде около мен. Всеки миг да ме връхлитат спомените… Да кажем, че насила си се принудил да излезеш на улицата, но и там поредното мъчение… Гледаш всичко с празен поглед и нищо не виждаш. Краката ти се движат безцелно, от само себе си. Нито работата ти доставя някакво удоволствие, нито разговорите с приятелите, нито ракията, нито морето… Отгоре на всичко, където и да идеш, не можеш да избягаш от забилия се право в мозъка ти вечен въпрос — защо живея, след като тях ги няма?

— Да, Невзат, не беше останала нито една причина да живеем. Ако можех да направя онова, което направи ти, ако можех отново да се хвана за живота, ако успеех да го направя — повярвай ми, бих дошъл първо при теб. Щях да сложа папката пред теб и да ти кажа: „Да вземем да разследваме това“. Щеше да ми е достатъчно убийците да си получат заслуженото. Но когато научих, че Хандан и Умут са жертви на саботаж, почувствах не гняв, а дълбока, безкрайна безнадеждност. Някакви бяха отнели посред бял ден живота на жена ми и сина ми. Бяха угасили радостта в мен. Бяха почернили живота ми. Дори да ги бяхме изпратили в затвора, нямаше да мога да си върна живота обратно. Бях изгубил желанието да живея. Напълно го бях изгубил! Знаех го, чувствах го до мозъка на костите си! И нищо не можех да направя! Лутах се в безсмислието на всичко…

Някъде наблизо се обади нощна птица. Протяжно и тъжно… Дали не беше сова? Или пък граблива птица? Спомних си за Демир, за това, как се хвърли в страната на скръбта.

— И с Демир не беше по-различно, отколкото с мен — продължи Йекта, сигурно двамата едновременно си бяхме спомнили за приятеля си. — Може би той много по-рано беше изгубил смисъла на живота си. И намираше утеха в това, да помага на животните. Като му казах: „Ще убия тези негодници!“, той веднага ми рече: „Заедно да го направим“… Аз не приех… — Сигурно отново съм го погледнал невярващо, защото той наблегна: — Истината ти казвам, Невзат! Отначало не приех… Но Демир настоя: „Моля те, включи ме и мен!“. И той не искаше да живее повече така…

Закашля се отново. Този път — още по-дълбоко. Още по-продължително. Тъкмо понечих да му заговоря за болницата отново, но той вдигна ръката си и ме накара да замълча.

— Ще отидем, ще отидем, обещавам ти. В крайна сметка ще ме закараш до болницата…

Трудно му беше да говори. Два пъти се разкашля отново. Кашлицата прочисти гърлото му и той продължи:

— Разбира се, като се включи и той, всичко стана много по-лесно. Ако бях сам, сигурно щяха да ме хванат още при убийството на Недждет Денизел. Демир по рождение го биваше в тези неща. Беше виждал толкова мъртъвци във войната в Босна, беше преживял толкова схватки, че… — Започна да се смее, сякаш имаше нещо комично: — А аз… аз си бях същински аджамия. Знаеш ли, че когато Недждет Денизел умираше, аз припаднах! Той дори не беше в съзнание, но като бликна кръвта от прерязаната му артерия, ми прилоша, сринах се на земята и така си останах…