Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Гледахме града откъм морето. Виждахме Хандан. Бързоногото момиче в черната училищна престилка, носещо се като вятър, винаги докосващо дървото преди всички нас. Винаги първа вдигаща ръка. Безкрайните домашни. Плесницата на учителя. Спомените ни, останали насред мъглата… четирите деца, разхождащи се по тесните улички в „Балат“. Приятелството, което не бе развалила любовта… Смелостта на Демир… Съвестта на Невзат, моите стихове… Красотата на Хандан… Гледахме премрежените очи на Хандан… омагьосващи като събуждащия се насред мъглите Истанбул.

Гледахме града откъм морето. Виждахме бащата на Невзат, увлечен от поезията, майка му, влюбена в историята… Виждахме Гюзиде, съпругата на Невзат… виждахме и дъщеря му Айсун… Нейната преждевременно прекъсната радост… Бащата на Демир, влюбен до полуда в болната му от алцхаймер майка… Соколчето му, наречено Тъга… Баща ми, който, като пийнеше две ракии, и запяваше най-прекрасните песни… винаги любящата ми, изпълнена с обич майка… И Хандан… много често я виждахме… Хандан, в която всички бяхме влюбени, моята жена… и нейните несбъднати мечти… Сина ми Умут… Неговата прекършена радост.

Гледахме Истанбул откъм морето — Невзат, Демир и аз. Гледахме сътворената от природата Поезия… И кошмарната грозота, създадена от Човека днес… Небостъргачите, безсрамно изпънали се пред нас като кинжали, забити в самото сърце на града… Гледахме мостовете — като окови, нахлузени върху морските длани… Празните пространства, които изчезваха неудържимо всеки час, всяка минута, всяка секунда… Гледахме горите — унищожавани дърво след дърво, клонка подир клонка, храст по храст, цветче по цветче… Гледахме хората — изгубили себеотдадеността, изгубили радостта, изгубили надеждите си, изгубили честта си… изгубили и себе си… Една нещастна тълпа, разменила щастието за успеха…

Гледахме Истанбул откъм морето — Невзат, Демир и аз. Виждахме лицата на нашите мъртви… и четяхме собствената си съдба в техните очи… Взирахме се в нашето отчаяние, в растящото в дланите ни нещастие, в страха, проникнал в кръвта ни… Гледахме отнетия ни живот… радостните си дни, утрините, богати на надежди, летните вечери, изпълнени с веселие. Гледахме гаснещите си спомени, мъртвите си мечти, разбитите си блянове… Гледахме към бавно отдалечаващия се от нас град, пъплещ като уморен шлеп, натоварен с избледняващите ни спомени, мъртвите ни мечти, разбитите ни блянове… виждахме самите нас, изгубили и себе си, и своя град…

Гледахме Истанбул откъм морето. Приказната страна на крал Визас, престолнината на император Константин, стените на Теодосий, напомнящи каменна огърлица, несравнимата „Ая София“ на Юстиниан, двореца „Топкапъ“, от който Фатих е управлявал света, великолепната „Сюлейманийе“ на Сюлейман… Виждахме великите владетели, военачалници, аристократи, роби, еничари… Гледахме жените… Пулхерия, Теодора, Хюррем султан… Видяхме геройство и малодушие, съзидание и разрушение, ум и глупост, доброта и жестокост… От морето гледахме цялото човешко приключение, събрано в един град.

Гледахме Истанбул откъм морето… Форумите му, колоните, статуите, божествата, храмовете, църквите, джамиите, дворците, вилите, цистерните, чешмите, фонтаните, тюрбетата, медресетата, кръчмите, пристаните, доковете, гарите, университетите, конаците, кьошкьовете, почти забравените дървени къщи, рушащите се каменни къщи… Спускащите се към морето тесни улички и широките булеварди, обсадените от бетонените сгради детски площадки… И хората, които са го създали — с труда си, с ума си, с благородството и изискаността си… Майсторите, съградили града… И най-прочутия измежду тях — Мимар Синан…

Гледахме Истанбул откъм морето. Нашия Истанбул — града на откраднатите ни мечти… Столицата на плячкосаните ни спомени… Престолнината на ограбеното ни щастие… Крепостта на пречупените ни надежди… Кралицата на нашата тъга… Красавицата, пленена от насилници… Префиненото коварство, ширещо се навсякъде… Плодородието, завладяно от алчността… Гледахме града, за който не можехме да сторим друго, освен да жертваме кръвта си… Гледахме нашата улица, нашата градина, нашата къща, нашия гроб…

Гледахме Истанбул откъм морето — Невзат, Демир и аз. Истанбул, потънал в мъгли…

Яхия Кемал Беятлъ (1884–1958) е известен турски поет. Роден е в Скопие, учи политически науки във Франция, от 1915 до 1923 г. работи като университетски преподавател в Истанбул, през 1923 г. е избран за депутат във Великото народно събрание на Турция. Бил е и дипломат във Варшава, Лисабон и Мадрид между 1926 и 1935 г., също и в Пакистан от 1946 до 1949 г. — Б.пр.