Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Демир ядно разтърси Али.

— Ние не сме убийци! — гласът му отекна на малкия площад. — Не разбирате ли, ние сме жертвите! Истинският убиец е той! — посочи с дулото на пистолета си надолу към земята. Там, под паметника, лежеше трупът на Адем Йездан с прерязаното гърло. Беше с дрехите, с които го видях тази сутрин. — Адем Йездан и хората му са убийци! — повтори моят приятел. — Ние сме жертвите! Ти най-добре знаеш това, Невзат!

— Знам, Демир. Те са убили Хандан и Умут — заговорих му съвсем кротко аз, за да го успокоя.

— И тримата работници! — добави той с безумен поглед. — За да спечелят повече пари. За да са по-силни… Унищожиха града… Нашият град, Невзат! Те откраднаха детството ни… Погубиха спомените ни!

Зейнеб, която се опитваше да разбере всичко това, напълно се обърка и не издържа да не попита:

— Вие познавате ли го, господин главен инспектор?

— Как да не го познавам, Зейнеб! — нарочно повиших глас аз, за да ме чуе и Демир. — Той ми е приятел от детинство. Какво се е случило тук? — попитах аз, преструвайки се, че нищо не знам.

Приятелят ми чу всяка моя дума.

— Аз да ти кажа какво се е случило. Дойдохме тук да оставим тоя негодник. Както беше предложил Йекта. Нали в Древен Рим колесниците, след като обиколели седем пъти хиподрума, се връщали пак там, откъдето са тръгнали. И той предложи да оставим последния труп на същото място, на което бяхме положили първия. Да затворим кръга, така да се каже. Това и направихме, както виждаш. Но нали го знаеш Йекта, той не е много по тия работи, забравил монетата в джипа. — На лицето му се появи някакво дяволско изражение. — Знаеш, че при труповете оставяме и монети, нали? — каза той и направи малка пауза, преди да продължи: — Но не за да ти подскажем на теб… а за вестниците, които щяха да пишат за тези убийства, и така да припомним за великата история на този град! По този начин сума ти невежи тълпи, живеещи в него, щяха да научат историята му — поне от вестникарските статии… Както и да е. Та Йекта влезе в джипа да търси монетата и изведнъж тоя младеж се появи отнякъде — разтърси яко той Али. — И като се развика: „Стой!“. А до него — това момиче, което ме гледа с такова отвращение… Мен не ме видяха, понеже бях зад паметника. Йекта обаче не спря, а тръгна да вади пистолета, за който чичо Рауф имаше разрешително. Горкичкият, той и без това, обвит в черния чаршаф, не можеше да се движи спокойно и май се омота в него. Това беше сгоден случай за твоя човек и той моментално натисна спусъка и стреля три пъти. Още с първия куршум рани Йекта. Ако не се бях нахвърлил отгоре му, последните два куршума щяха да се забият в тялото на приятеля ми от детинство. Като скочих отгоре му — и не можа да мръдне!

— Както ви казах, господин главен инспектор — отново се размърда Али в железните ръце на Демир, — аз реагирах бързо и ако беше някой друг, веднага да съм го свалил на земята, но като видях приятеля ви — и се поколебах за миг.

— Истината казва — уважително погледна Демир към заложника си. — Като ме видя, и се поколеба. — Наведе се към ухото му и прошепна: — Де да не ме бяхте видели миналата сутрин! Всичко щеше да е много по-лесно!

Не, не играеше някаква садистична игра — искрен беше!

— Станалото — станало — казах аз, сваляйки дулото на пистолета си към земята. — Няма нужда да се пролива още кръв. Още повече че и Йекта е ранен. Хвърли оръжието си и час по-скоро да го намерим и да го закараме в болницата…

Изсмя се, сякаш е чул нещо много смешно. Някаква фалшива усмивка се изписа на устните му. Махна фалшивата брада от лицето си и я захвърли. Тънкият морски ветрец я подхвана и понесе към вълните.

— Недей, Невзат, не го прави! — каза развеселено той. — Говориш като скапаните полицаи от още по-скапаните холивудски филми. Не разбра ли, че всичко е дотук?

Наистина не бях разбрал какво означаваше това негово „всичко е дотук“. Да не би да си мислеше да ни убие наведнъж и тримата и да избяга? Или ми казваше нещо друго — че за него изход няма? Реших да действам, сякаш точно това беше вярното.

— Защо да няма? Имали сте истински причини. Те са довели до смъртта на любимите ви хора. Това се смята за сериозен довод. Ще намерите добър адвокат, който да пледира, че в разстроено душевно състояние сте извършили престъпленията…

— Изобщо не се мори — прекъсна ме Демир. — В най-добрия случай ще ни дадат двайсет и пет години. Не мога да лежа толкова време в затвора. Всъщност не двайсет и пет години, един ден не бих могъл да излежа в пандиза… — Престорената му веселост се беше изпарила напълно. Продължи с отчаяние в гласа: — Разбери, Невзат! Тази работа свърши!