Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

На Али не му се видя чак толкова странно вярното предположение на Йекта:

— Де да го бяхме питали него от самото начало! Щеше да ни е от по-голяма полза, отколкото онова, което ни разправяше онази, историчката…

Сигурно щеше да ни е по-полезен, но аз нямах намерение да забърквам приятеля си в неща, свързани с престъпления.

— Както и да е, Али, хайде вече виж има ли нещо в ръката, а ако не можеш, излез да погледна аз.

Нашата луда глава веднага се стегна, не можеше да бъде поставян под съмнение неговият кураж!

— И дума да не става, шефе — рече той и пак приклекна в колата. — Аз ще погледна, само изчаквах да чуя какво ще кажете.

Опитваше се да не обръща внимание на миризмата, но направо не беше възможно! Лицето му се сбръчкваше от само себе си! Погледна във всяка една от дланите на трупа.

— Много е тъмно, не мога да видя нищо!

Обърна вкочанилите се ръце на адвоката към светлината.

— Чакайте, чакайте, май има нещо…

Извади химикалка от коженото си сако. Мушна я в затворените длани на жертвата. От отвора изпадна монета. Вдигна я към светлината.

— Май е златна… Има някакъв надпис на арабски. — Не можеше да го разчете и ми я подаде: — Според вас за кого може да е сечена тази монета?

За да отговоря, нямах нужда от преводач.

— За кого да е? За Сюлейман Великолепни… Не мисля, че Османската династия ще изсече монети в чест на архитекта Мимар Синан…

— Само внимавайте, шефе, да не се изтрият отпечатъците, че после Зейнеб ще ни убие! — предупреди ме той, подавайки ми историческата монета.

Хванах я с двата си пръста от краищата.

— Всъщност къде е Зейнеб? Трябва и на нея да съобщим…

Като познавач, сложих си очилата и приближих монетата към очите си. Докато разглеждах арабските букви, вмъкнали се една в друга като мравчена следа, Али ме информира и за Зейнеб:

— Десетина минути преди да дойдете, разговарях с нея. Беше с екипа, изследващ кървавото петно в микробуса на Дружеството за защита на Истанбул. Но ми каза, че отива в къщата на Недждет.

Много странно, каква работа можеше да има посред нощите в къщата на Недждет?

— Защо? — отместих поглед от монетата аз. — Какво ще прави в къщата му?

— Имало нещо, свързано с гравюрите. Попитах я какво точно, но ми каза, че не била сигурна и не искала да й се подиграват, ако нищо не излезе. Ако е както си го мислела, така или иначе, съм щял да разбера.

Беше ми писнало вече от техните заяждания.

— Веднага намери Зейнеб — с цялата си началническа строгост наредих аз. — Където и да е, моментално да се яви тук! И ти излизай вече оттам! Останалото ще го свърши екипът за разследване на местопрестъпленията.

Али, щастлив, изскочи навън. Отдалечи се от буса и също като мен преди малко дълбоко пое въздух в дробовете си.

— Ох, бе, имало живот!

Но не успя да се наслади докрай на свежия въздух, ами грабна телефона и зазвъня на Зейнеб, както му бях наредил. Но тя не вдигаше, макар че й звънеше през минута. Да не би пък да й се е случило нещо лошо? Но какво толкова можеше да се случи в къщата на Недждет? Не само погледът, но и цялото лице на Али помръкнаха от тревожните му мисли.

— Може да е оставила чантата си в друга стая и да не си чува телефона — казах аз, но не знам кого повече се мъчех да успокоя — него или себе си? — След малко сигурно ще ни се обади. Ако не — пак ще я търсим. Дай да видим сега да го намерим и тоя Адем Йездан…

Али отново взе да набира номера на Йездан. Дори аз чух съобщението от отсрещната страна на линията: „Търсеният от вас номер не може да бъде избран в момента. След сигнала оставете вашето съобщение“.

Дали спеше? И за да не го безпокоят, да си беше изключил телефона? Или пък беше избягал? Все пак беше още твърде рано, за да се тревожа. Помощникът ми ме гледаше въпросително, чудейки се дали да му остави съобщение. Но и аз не знаех какво да му кажа. Ако чакаме до сутринта, можеше да стане много късно. В петък убийците ни бяха поднесли две жертви наведнъж. Нерешителността ми прекъсна звъненето на мобилния ми. Беше Зейнеб.

— Затвори — рекох на Али, преди да вдигна. — Зейнеб ми звъни, Адем ще го потърсим по-късно.

Облекчение и щастие се разляха по лицето на нашия немирник, но гласът на Зейнеб беше ужасно напрегнат.

— Ало, шефе, има ли нещо ново? Али ме търси, но аз карах и не можех да му вдигна.

Нашето момиче спазваше всички правила!

— Сега спрях и веднага звъннах, но телефонът на Али даваше заето.

— Той пък търсеше Адем Йездан. Последната жертва е неговият адвокат…