Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Ама че любов! — проговори Али, разбърквайки буйните си коси с пръсти.

Дали си мислеше за Зейнеб, или само така си говореше, не беше ясно.

— Сигурно затова казват, че той е създавал поезия от камъка.

— Даже според същата легенда, понеже тя е била погребана тук, и Мимар Синан е направил тюрбето си също в „Сюлейманийе“.

Али заоглежда малките гробове в гробището, сякаш беше пропуснал някаква важна подробност.

— И Мимар Синан ли е положен тук?

Посочих към отсрещната страна на задната градинка:

— Не, не е тук, на долната улица е.

— Жалко, че изобщо не съм обръщал внимание, шефе!

След като чу историята за любовта на великия архитект, нашият срамежлив Ромео започна да го цени повече. Аз обаче нали си бях човек на действието и се хващах за всяко нещо, което ми дойдеше на ума, затова и в този миг сърцето ми се сви само като се сетих, че булевардът, на който се намираше тюрбето на Синан, е един от обиколните пътища около джамията.

— Ние контролираме това място, нали? — разтревожено попитах аз на глас. — Нали имаме хора около тюрбето на Синан?

Тревогата ми моментално се предаде и на Али. Той мигновено забрави за всякакви любовни трепети и изпадна в паника:

— Къде казахте, че е тюрбето му?

— Къде да е? На булеварда от долната страна на градината… Нали го обозначихме на картата… На булевард „Мимар Синан“…

Облекчено въздъхна:

— Ааа, добре! Контролираме и входа, и изхода на този булевард!

Но въпреки това му беше неспокойно. Взе да пристъпва на място, както беше застанал прав. Не ми се искаше да го притеснявам, но ако наистина долният булевард е останал непокрит…

— Хайде да отидем да хвърлим едно око! — казах аз, тръгвайки към вратата, през която само преди малко бях влязъл. — Тъкмо ще видиш и тюрбето на Синан!

Излязохме от вратата на „Сюлейманийе“ и тръгнахме наляво от чаршията с редиците дюкянчета, където беше и ресторантчето, в което тази сутрин бях закусил. Вървяхме точно по средата на кюллийето. Съпровождаше ни бледата светлина на пълната луна, процеждаща се измежду колоните на вековните чинари в двора на джамията, и завихме по уличката „Шифа“ 203 203 Шифа означава „лечение“, шифахане — „болница“. — Б.пр. , наречена така, понеже там се намираше болницата, или Дарюшшифахането. Тюрбето на Синан беше в края на уличката, от едната страна на която бяха постройките на кюллийето, а от другата страна — стените на джамията. Като стигнахме края й, показах на Али скромното мраморно тюрбе, извисяващо се на нещо като островче в ъгъла на булевард „Мимар Синан“, който ни се падаше отдясно.

— Ето, това е гробницата на Синан.

Помощникът ми изглеждаше разочарован. Първо погледна скромното, но прелестно тюрбе, после — извисяващата се огромна джамия „Сюлейманийе“.

— Не е ли доста малко?

Някаква горчивина пропълзя в мен.

— Така е — смотолевих аз. — Малко е, но пък е красиво!

В този миг Али се стресна от телефона си, който беше нагласил на вибрация.

— Момчетата ме търсят — каза той, преди да го вдигне. — Дали няма някакво развитие?

Изобщо нямаше да се учудя. Гледах го с любопитство, докато си поемаше дъх, преди да отговори.

Гласът му едва се чуваше.

— Какво? — попита той и се закиска. — Недей така бе, братче! Аз съм бе, аз, не ме ли позна? Шефът е с мен. Добре, добре. Браво, бъдете нащрек!

Прибра си телефона и с някаква неприкрита гордост каза:

— Видели ни, но в тъмното не могли да ни различат… та ми съобщиха, че двама души са тръгнали по булеварда.

Това беше добре! Вече съвсем успокоен, тръгнах към тюрбето на Синан, следван от помощника ми и пълната луна.

— Точно на най-високото са го направили — прошепна Али, спирайки пред шадравана, издялан от цяло парче мрамор.

С едната си ръка сочеше към булевард „Мимар Синан“, с другата — към „Фетва Йокушу“.

— Точно на пресечната точка на двете улици.

Минахме от страната на булеварда покрай покритите с мраморни табели стени. Срещу себе си видяхме красив, изящно издялан от камък прозорец. След туй стигнахме до самия гроб зад металните оградки. Той беше във формата на ковчег, а надгробният камък — във формата на чалма. Над тях се извисяваше малкият купол на тюрбето, носен от шест колони. „Дори собствената си гробница е направил сам уста Мимар Синан!“ — прокънтя изведнъж в ушите ми гласът на Йекта от снощи. Успях да прочета само седемте стиха от поемата, изписана върху метална плоча под надгробието във формата на чалма: