Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Султан Сюлейман Великолепни гледаше Божия дом. Очите му блестяха като диаманти изпод тюрбана. Изправи гордо чело, погледна с преклонение към величествения храм, символ на исляма и неговия пророк. Огромна благодарност се надигна в сърцето му, докато съзерцаваше четирите минарета, издигнати в прослава на четиримата халифи. Благодареше на Аллах, на прадядо си султан Мехмед Фатих хан, на дядо си Баязид хан и на баща си султан Селим Явуз. Благодареше, че и той като тях бе успял да съгради такъв храм и да им го дари. Тъгата му вече се бе разсеяла, сърцето му се бе разведрило, съмненията му се бяха изпарили. Вече знаеше, че също както империята, и името му щеше да живее заедно с тази джамия.

Султан Сюлейман Великолепни гледаше Божия дом. На крачка зад него бе главният архитект Синан. Затаил дъх в очакване какво ще каже падишахът на този свят. Беше затаил дъх, но сърцето му биеше лудо. Като развълнувано море, като вятър в градина, като небе пред проливен дъжд. Като първия път, когато беше преклонил чело пред хаджи Бекташ, когато влезе в еничарския корпус. Като първия път, в който потегли на поход. Както когато спуснаха три лодки във водите на езерото Ван, и му се струваше, че никога няма да достигнат до другия бряг. Като болезнения спомен за смъртта на майка му, за която научи при първото си завръщане у дома.

Сюлейман гледаше Божия дом. Величественият храм, който винаги ще се споменава с неговото име. Гледаше свещената постройка, сякаш изографисана направо в небето. Единственото и неповторимо творение на неговата династия и на неговото управление. Синан гледаше към портата на Божия дом. Зад двете й украсени със седеф резбовани врати сякаш се криеше самият рай. Гледаше ключовете, които щяха да отворят тази порта. Бяха кацнали в дланите му като гълъб — предвестник на щастливи дни. Султанът гледаше Мимар Синан. Архитектът бе свел глава, бе забил поглед в земята. Почтително стоеше на крачка зад султана.

Сюлейман гледаше Синан. Човекът, който за седем години беше завършил този величествен храм. Като Аллах, който за седем дни беше създал седемте небеса и за седем дни беше създал всичко живо. Сюлейман гледаше Синан, чиято съдба, както и неговата, беше предначертана — да бъде слуга на султаната. Архитектът, който беше построил кюллийе в памет на любимата му жена, тюрбе за починалия му син, джамии за дъщеря му. Геният, издигнал във всяко кътче на града своите божествени творения. Султанът извика Синан и му каза:

— Ела, Мимарбашъ 202 202 Мимарбашъ означава „главен архитект“. — Б.пр. , тези ключове са твои! Ти трябва да отвориш Божия дом, който съгради с чистото си сърце и с молитвите си!

— Според мен от всички джамии, които наричаме „Божи дом“, най-красивата е „Сюлейманийе“ — беше казал Йекта.

И ето ме отново пред нея. Изведнъж възправила се пред мен като някое чудо в края на тесните улици с прогнили дървени сгради и редици от грозни кооперации. Чакаше ме, също като единствения ни свидетел от небесата — пълната сребриста месечина, която блестеше като лампа в нощната тъма. Някой умел дюлгерин беше пренесъл образа й върху четвъртото минаре на джамията, В този миг ме обхвана предчувствието, че тази нощ ще имаме среща със следващата жертва. Дали беше професионална интуиция, дали някакво странно чувство от тайнствената светлина на сребърната луна, това не знам, но бях сигурен, че ще открием нов труп тази вечер. Въпреки това не исках тази мисъл изцяло да завладее съзнанието ми. Погледнах към празното пространство пред джамията — нямаше жива душа. Ни човек, ни улично псе, ни бездомна котка. Може би само птиците спяха в клоните на дърветата, но аз не можех да ги видя.

Чувствах се много особено пред този величествен храм, след като цялата вечер си приказвахме само за Мимар Синан и за „Сюлейманийе“. Но това ми усещане идваше не толкова от вида на осветения петвековен храм, който не беше загубил нищо от дневното си великолепие, колкото от един спомен, събудил тези чувства в мен. За пръв път бях дошъл тук с баща ми в една празнична утрин. Игла да хвърлиш — нямаше къде да падне, толкова многолюдна бе насъбралата се тълпа. Едва си намерихме място в един ъгъл, облицован с тюркоазени керамични плочки. Причината да дойдем дотук бе не само желанието да изпълним празничната си молитва в джамията, но и стихотворението на Яхия Кемал — „Празнична утрин в Сюлейманийе“, любимото на баща ми, обожаващ поезията. И до днес помня някои от строфите: „От последния миг на нощта / във небесата плющят крила, по земята — грохот от нозе. / Ето ги, идат, пристигат в надпревара! В тоз тъй великолепен и чудесен свят! / Изпълват въздуха видения безброй, / завръщат се от всеки хоризонт като от боен поход, / завладял земи безчет. / В покой се сливат светлина и мрак. / Вървят безспир в тъмата живи и мъртви, / долитат на ята от всеки край / и през свещените врати изпълват храма“…