Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Внезапно картината на малката лодка насред мъглата в морската шир като светкавица проблесна в паметта ми.

— Да, спомних си! Точно така, невероятна мъгла беше! Непрогледна! Сякаш целият Истанбул се беше скрил в някакъв бял облак от прах.

— Много странна сутрин беше — глухо прошепна Демир. — Не виждахме нищо друго, освен самите себе си. Морето беше като завладяно от извънземни…

Не можех да издържа повече да слушам как ветеринарят, най-здравомислещият сред нас, говореше толкова загадъчно.

— Никой нищо не беше завладявал! Имаше гъста мъгла — нищо повече! И без това нямахме късмет — така и нищо не хванахме до сутринта!

— Както и да е — дойде на себе си Демир. — За тази разходка ставаше дума. И главите ни бяха малко объркани… Тогава ти стана прав, Невзат, и гневно заговори: „Погледнете тази красота! Направо я ограбват! Безмилостно го плячкосват този град! А ние сме неспособни да направим каквото и да било…!“.

Не, изобщо не си спомнях този момент.

— Така ли съм казал?

— Едно към едно — потвърди Йекта. — Съвсем същото каза! Никога не те бях виждал толкова гневен! Беше изпълнен с отвращение! И каза: „Тия, дето разграбват този град, трябва да бъдат избивани — един по един“… Така каза…

— Хайде де, не мога да кажа подобно нещо?!

По лицето на Демир се разля невинно изражение.

— Каза го, Невзат, каза го. Дори поспорихме с теб. Аз твърдях, че е грешно да се убиват хора, а ти — обратното: „Знам, че не е правилно, но ние ги хващаме, те ги пускат… Правосъдието стига само донякъде. Справедливостта никога не възтържествува. Убийци, крадци, измамници се разхождат свободно по улиците… Човек трябва да грабне оръжие и…“.

Наистина нищо подобно не изплуваше в паметта ми.

— Да не грешите, момчета? Аз не бих одобрил убийството на хора. По каквато и да било причина.

— Беше пиян и не беше на себе си. Може да е бил някой друг Невзат, измъкнал се от униформата си на свобода.

— Не мисля — опитвах се да се защитя аз, но наистина приятелите ми нямаха никаква причина да лъжат. — Трябва бая да съм пийнал, та чак да съм си загубил ума.

— Вярно, много беше пил, не чак да си загубиш акъла, но колкото да загубиш здравия си разум.

— Грешни неща съм казал тогава — признах си аз, посягайки към чашката. — Колкото и негодници, заслужаващи смърт, да има в този град, ако съм казал „да ги убием“, значи, съм казал нещо много грешно. Хайде да пием! — вдигнах чаша аз.

Първа Евгения се чукна с мен.

— Да пием за живота, не за смъртта!

И приятелите ми не останаха по-назад:

— За живота!

След като обаче сложихме обратно чашите на масата, продължихме да говорим за убийците. По-право, аз ги върнах на същата тема.

— Да, Йекта, какво ще кажеш за мястото на следващата жертва? Кажи да видим къде според теб би могло да бъде?

Този път той не се засегна.

— Не им знам мисленето на убийците, но ако ме питат мен, бих казал — при „Сюлейманийе“. Най-великолепното творение на Сюлейман Законодателя. Времето на възход на Османската империя. И според мен сред стотиците постройки на Мимар Синан това е истинският му шедьовър!

— Стотици ли? — попита Евгения, на която бройката се беше сторила малко попреувеличена. — Наистина ли е направил толкова много?

— Четиристотин произведения — натъртваше на всяка дума Йекта. — Трудно е да се каже точната им бройка, но историците са убедени, че са толкова. Не само в Истанбул — от Одрин до Багдад, по цялата територия на империята. Джамията „Селимийе“, която е едно от най-важните му творения, както знаете, е в Одрин. Джамии, медресета, тюрбета, имарети, болници, хамами, кервансараи, ханове, акведукти, мостове, кьошкове, дворци… Да, ужасно много неща е съградил Синан — само за един живот!

— А и животът му е бил доста дългичък! — добавих аз наученото от майка ми. — Живял е почти сто години.

— Деветдесет и нещо. Да беше стиснал малко зъби — и щеше да ги докара до сто… Но и за такъв дълъг живот пак е много направеното от него…

— Да не забравяме, че зад него е стояла огромна империя — продължи мисълта му Евгения. — И то в най-блестящия, най-богатия си период.

— Еее, естествено, ако не беше толкова богата, нямаше да е толкова успешен. Така е, той е бил архитект на империята. С нейна помощ и подкрепа е успял да сътвори великолепните си постройки. Но ако питате мен — истинското произведение на Мимар Синан е този град. Във всяко ъгълче на Истанбул, не само зад градските стени, на всяко място в града се възправят творенията му. Дори е построил джамията в нашия квартал „Балат“ — „Феррух Кетхуда“ в Айвансарай.