Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Сега разбрах защо мъката така силно го беше сграбчила в лапите си!

— На Хандан и на Умут! — прошепна той и погледна Евгения: — Имах един-единствен син, Евгения. Казваше се Умут. На осем години беше, ходеше още в началното училище, в трети клас. В очите приличаше на майка си, в усмивката — на мен. — Замълча и пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Хандан… Хандан ни беше приятелка, и на трима ни — посочи той Демир и мен. — Приятелка и на трима ни. Невзат и Демир я оставиха на мен. Оставиха я и избягаха от „Балат“ — опита се да се усмихне Йекта, но не успя. — Може би аз постъпих подло, като я взех.

Демир беше свел глава, не виждах лицето му и не можех да разбера какво мисли.

— Защото — продължи да излива душата си Йекта, — защото беше забранено да се докосваме до Хандан. Дори да не си го бяхме казали, това беше нашата мълчалива клетва, която май аз наруших… — Изглежда, искаше да убеди повече Евгения, отколкото нас. — Но само ние с Хандан останахме в „Балат“. Тези двамата приятели на масата тогава заминаха и ни оставиха. Макар да знаех, че постъпвам долно, не можех да позволя Хандан да се омъжи за някой друг… — Пак ни погледна: — Не знам дали, ако на мое място беше Невзат или Демир, нямаше да направи същото. Но аз го направих. Накрая Хандан стана моя съпруга — изрече той с горчива усмивка и продължи: — Така че утре е годишнината от смъртта на жена ми и сина ми.

Замълча. Заедно с него замълчаха и весело цвъркащите в плета врабчета, спря сладкото гугукане на гълъбите в клоните на акацията, млъкнаха жените, провикващи се от балконите. Всичко се смълча в този миг. В градината настъпи глуха, плътна, печална тишина. Никой не смееше да я наруши, да помръдне или да проговори. Ако не се беше раззвънял телефонът ми, сигурно така и щяхме да си останем, потънали в отчаяно мълчание. Грабнах го като спасителна сламка. Търсеше ме Лейля Баркън. Отговорих й от мястото си, без да се дръпна настрани, с надеждата, че така ще успеем да се откопчим от притисналата ни като плътна завеса траурна печал.

— Ало…

— Ало, Невзат бей — гласът й прозвуча гневно. — Не са освободили Намък.

— Каквооо? — попитах аз, колкото да спечеля време и да се окопитя. Не беше толкова лесно да се пренеса от света на чувствата към професията си. — Какво не са направили?

— Не са освободили Намък, казвам, щели да го задържат в управлението до понеделник. Така ми казаха адвокатите. Вярно ли е?

Иззвъняването на телефона беше свършило работа — не само Евгения, но и Демир и Йекта бяха надигнали глави от дълбокия кладенец на тъгата и ме гледаха. Направих им знак, че се извинявам, преди да отговоря на Лейля:

— За съжаление, вярно е, Лейля ханъм! В задната част на микробуса е открито петно кръв.

Тази думичка разбуни интереса на сътрапезниците ми.

— Може на някого от колегите му да му е потекло кръв от носа или да се е порязал, и кръвта да е оттам.

— Сигурен съм, че така се е случило — опитах се да я поуспокоя аз, — но имаме пет трупа. И трябва да изследваме това петно. Не се тревожете, аз ще ускоря нещата, до два дни ще имаме резултатите от изследването. И в понеделник ще освободим Намък бей.

Приятелите ми се бяха превърнали целите в слух и внимателно следяха разговора. Бях доволен, че сме се отърсили от тягостната атмосфера отпреди малко, но трудно бих казал същото за Лейля, която беше на отсрещната линия.

— Значи, ще прекара две нощи в участъка, така ли?

— Няма как иначе… Ако можех да направя нещо друго, щях да съм го направил.

— Къде ще спи през нощта?

— Не е много комфортно, но ще има легло, където да се опъне.

— Няма да остане гладен, нали?

— Не, няма да е гладен. Аз лично ще се погрижа за Намък.

Какво друго можеше да направи жената?

— Аз ви имам доверие, Невзат бей. Поверявам го на вас.

— Не се тревожете, нищо лошо няма да му се случи.

Лейля ми благодари и затвори.

— Пет убийства ли? — ужасено попита Евгения. — Петима души ли са били убити?

При друг случай никога нямаше да повдигна тази тема или щях да я прекратя, но щом чуха за престъпленията, приятелите ми тутакси забравиха за собствените си притеснения и болки и ме зяпнаха в устата. И без това в повечето вестници вече бяха публикували материали за случилото се, и затова започнах да им разказвам:

— Това е може би най-интересният случай в професионалния ми живот. Някакви убиват набелязаните жертви и ги оставят на исторически места в Истанбул.

— Интересно — тихо попита Демир, облегнал лакти на масата, — дали ги оставят до паметници от османското време?