Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Благодаря ви, много сте мили! — рече тя и постави вазата в едно по-празно ъгълче на масата.

Докато сядаше на стола срещу мен, пред очите ми оживя една картина от миналото. Последните дни в гимназията… чаят по случай завършването… Препълнената зала… Тримата пак, както винаги, сме на една маса, но не сме седнали, а стоим прави. Хандан също влиза. Не е облечена в каки, а в бледорозово. Младо момиче — като вода, като цвете, като вятър. И тримата се стягаме, като я виждаме. Масата, на която ще седнем, е точно до нас. Столовете са празни. Първо сяда Хандан, от дясната страна на масата. Аз изчаквам. Някой от тях двамата да седне срещу нея. Но и те стоят прави. Никой не се възползва от случая. Хандан усеща ставащото. Няма как — тя трябва да избере кой да седне срещу нея. И онези, които не са избраниците, ще трябва да проявят непривична за възрастта им зрялост.

— Седни, Невзат! — казва ми тя, посочвайки стола срещу себе си. — Защо стърчиш прав?

После поглежда с омагьосващите си очи към другите двама приятели и ги подканя:

— Демир, Йекта, хайде, сядайте и вие!

Малко ми е чоглаво. От една страна, съм щастлив, че съм избраният, от друга страна, не ми е спокойно, защото приятелите ми са се засегнали.

— Защо не седнеш, Невзат! — разнася се гласът на Евгения и ме връща от абитуриентските преживявания в „Татавла“.

Звучи също като Хандан преди толкова много години: „Защо стърчиш прав?“.

Поглеждам — всички са седнали, само аз стоя отстрани до масата. Не ми трябваше много да разбера, че се налага да си събера акъла в главата, размътена от старите спомени.

— Щях да ви сипя ракията! — заоправдавах се аз, грабвайки гарафата. — Давайте си чашите!

Придърпах четирите ракиени чашки по-близо, а в това време Демир продължаваше да сипе комплименти на Евгения, направо беше надминал себе си:

— Храната изглежда фантастично! Откога не съм хапвал топик!

Гостоприемната собственичка на механата обаче любезно ни предупреди:

— Сакън, да не се наядете само с предястията, след малко ще стане и пържената цаца, а след нея идва ред и на калкана.

— Значи, ще се натъпчем с риба! — с видим апетит се усмихна Демир. — Умирам за пържена цаца.

Без да ги питам колко да им налея, напълних чашите им догоре с ракия.

Толкова пъти бях пил и с тримата, че им знаех мерките наизуст. Острата миризма на анасон се разнесе из сенките на смрачаващата се градина. Тримата мъже сипахме вода в ракията си и тя побеля. Само чашката на Евгения остана прозрачна. Протегна се и я взе в ръка с изискано движение.

— Хайде, наздраве, добра среща!

Най-бърз бе Демир.

— Добре заварили!

Йекта не беше прогонил тъгата си, но и той се включи в церемонията.

— За приятелството! — вдигна наздравица той. — За приятелството, което ще продължи вечно!

Сигурно и Евгения бе усетила мъката в гласа на нашия поет и за да я разсее, тихичко добави:

— И за живота… Все така да ни се усмихва!

Този път не поетът, а ветеринарят се запъна. Лицето му се промени, радостно светналите му очи сякаш мигновено потънаха в печал. Заговори като човек, примирил се с поражението, наблягайки на всяка дума:

— За живота… който ще продължи и след нас! — Какво им ставаше на тия момчета! — За живота — натъртено продължи Демир, но с някаква надежда в гласа, — за живота, който въпреки всичко си заслужава да го живеем. За живота, на който ще се насладим изцяло, преди да сме си отишли от него.

Е, явно съм преувеличил! Първо Евгения се разсмя, а след нея прихнаха Демир и Йекта. В следващия миг всички се смеехме на глас и едновременно с наздравицата отпихме и първата си глътка.

— За живота!

Дори застиналият в тъга и нещастен до смърт поглед на Йекта се оживи малко.

— Те винаги са си такива! — обърна се той към Евгения от другия край на масата. Все още държеше чашката си в ръка. — И като бяхме млади, пак така всичко правеха на инат. И двамата са кавгаджии, като бойни петли… и умират да се покажат пред хората!

— Ами ти? — попита Евгения, докато слагаше от бялото сирене по чиниите. — Ти никога ли не си се карал с някого?

— Как да не е! — вметнах аз в желанието си да поразведря малко приятеля си, който явно беше изпаднал в душевна криза. — Хич не го гледай, че е такъв дребен, много е злопаметен. Не забравя нищо лошо или несправедливо. Никога!

— Но е търпелив! — обади се и Демир. — Не избързва, изчаква докрай и когато намери сгоден случай — си отмъщава безмилостно!

Йекта все още не беше прогонил тъгата от погледа си, но и той не пропусна да се пошегува: