Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Добре заварили — отвърна едричкият ми другар, без да подозира какви мисли ми бяха минали преди малко. — Бога ми, много сте известни! — обърна се той към Евгения. — В този квартал всички ви познават. Още първият, когото попитахме, ни насочи насам и ни обясни как да стигнем дотук — уличка по уличка, магазин по магазин, съвсем подробно!

Божеее, какво му беше станало на нашия иначе прекалено сдържан Демир? Загледах го внимателно, имаше толкова радостно изражение на лицето си! Дори не успях да разбера доколко е искрен, но имаше вид на човек, който е свършил много голяма и важна работа и сега си е отдъхнал с облекчение. Така го чувствах и аз. Може да беше направил някоя сложна, но успешна операция. Или да е разрешил някакъв важен проблем.

— Благодаря! — отговори му посрамената от похвалите му Евгения. — Радвам се, че лесно сте ни намерили.

— И механата ви е много хубава! — каза Йекта, но изглеждаше някак си притеснен. Дали беше от тъга, печал или отегчение? Нещо подобно. Но въпреки това се опитваше да скрие настроението си и заразглежда „Татавла“, изучавайки стените й, окачените по тях рисунки, украсите, вазите, прозорците, полилеите. Може би интересът му към архитектурата, която никога не бе упражнявал като професия, бе започнал да се пробужда в него. — Истинска гръцка таверна! Такива не са останали много. Много хубаво, че сте я запазили в оригиналния й вид.

— Благодаря ти! — повтори отново Евгения. — Това беше идея на баща ми, лека му пръст! Аз само възприех неговите виждания.

Йекта се загледа в снимките на известни личности, клиенти на заведението.

— Ето в това се крие тайната на добрата механа…

Очите му се бяха премрежили. Кой знае за какво си беше спомнил в този момент?

— Във всеки сантиметър от тези снимки има някаква поема. Някой талантлив писател само с един поглед би могъл да напише цял роман — каза той и посочи към фотографиите. — Всички ли ги познавате, Евгения?

— Как бих могла да ги познавам всичките? Още не съм била родена, когато повечето от тях са си заминали от този свят.

Погледът й спря върху пъстрите полски цветя в ръцете на поета. Това не убягна от вниманието му и с елегантно движение й подаде букета.

— Те са за теб, естествено! Вярно, че не са толкова красиви като розите на Невзат…

— Моля ти се! — рече Евгения, преодоляла смущението си и почувствала се отново добра и опитна домакиня. Радостно грабна пъстрите цветя от ръцете на Йекта и ги прегърна: — И те са много красиви! Умирам си за полски цветя! Много добре направихте, че дойдохте по-раничко!

Зарадва се като дете, даже не можеше да стои на едно място, идеше й да заподскача от радост като невръстно момиченце.

— Къде да седнем — тук или в градината?

— В градината! — каза Йекта със зареян в акациевите дървета навън поглед. Такава носталгия се четеше в сините му очи, сякаш години наред е бил далеч от родината си и сега се е завърнал, за да види нейните есени и пролети, нейната земя и нейното небе. — През този сезон вечерите са приказни — добави той. — Да не изтървем това прелестно време!

Поспря се, сякаш едва сега се заслуша в гласа на Мюзейен Сенар.

Погледът му стана още по-тъжен.

— В заника сме на тази неповторима вечер и е много късно — прошепна той с глух, болезнен глас. Сложи ръка на рамото ми и с тон, сякаш му беше все едно, проговори: — Наистина, много е късно вече, Невзат!

Какво му ставаше тази вечер на моя приятел?

— Защо пък да е станало късно? — възразих му аз. — Дори слънцето още не е залязло. Хайде, зарежи тези песимистични настроения и да вървим в градината!

Излязохме навън и седнахме на най-крайната от трите дървени маси, наредени една до друга до оградата, образувана от пълзящи розови рози. Между гъстите розови храсти чуруликаше с пълна сила някакво врабчово семейство, а в клоните на акацията над нас едър гълъб ухажваше гълъбицата си. През балконите на отсрещната кооперация две съседки спореха на висок глас коя долма е по-хубава — с месо или със зехтин? Евгения влезе с цветята в кухнята, но не се забави много. Вечно засменият главен готвач Ихсан излезе навън с двама от сервитьорите, носещи два големи подноса. Докато мигнем — и отрупаха масата с храна — бяло сирене, пъпеш, месни студени салати, лакерда, хамсия в саламура, саликорния, цикория, вкусна топика от нахут, домати, картофи, лук. Донесоха водата, ракията и хляба — и бяхме напълно готови. В градината влезе и Евгения, държеше вазата с цветята. В този момент осъзнах, че всъщност тя е липсвала на масата. Щом се приближи — и тримата се изправихме. Очите й пламтяха радостно.