Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Да, именно. Нали колегите от съдебната медицина казаха, че ще проверят за него.

Лицето й отново потъмня.

— Не се сърдете, шефе, не мога да ви зарадвам много днес. Жалко, но аутопсиите са извършени поне четирийсет и осем часа след настъпването на смъртта. През това време веществото отдавна се е превърнало в нещо друго. Така че не са открити следи от пропофол в телата.

Уморените й очи сякаш потънаха още по-дълбоко в орбитите си. Раменете й се отпуснаха. За пет дни нямахме нито някаква полезна следа, нито някакво доказателство, нито някаква улика.

— Не се притеснявай, Зейнеб! Тези случаи не се разрешават отведнъж. Но убийците непременно ще оставят някаква следа, винаги оставят — опитах се да я разведря аз.

Но думите ми нямаха никакво въздействие. Може би трябваше да сменя малко темата. Погледът ми пак попадна на енергийната напитка в металната кутийка.

— И Али ли ги пие тия?

Какво можеше да ми отговори? Ако каже, че ги употребява, значи да натопи другарчето си, ако каже, че не ги употребява — значи да излъже. Присви очи, прехапа долната си устна. А аз всъщност бях я попитал, само и само да сменя темата! Де да не го бях правил! Но докато се укорявах, очите й изведнъж светнаха.

— Питайте него — отвърна ми успокоена тя. — Ето го, иде!

Обърнах глава и видях нашия хайта да се приближава към нас.

Усети погледа ми и нетърпеливо попита:

— Какво има, шефе? Случило ли се е нещо?

— Научих тайната ти, Али — отвърнах му аз весело. — Разбрах как издържаш на безсънието.

Присви очи, поглеждайки ту към мен, ту към Зейнеб и опитвайки се да схване за какво иде реч.

— Не гледай мен! — засмя се хубавата ни криминоложка. Лицето й направо светна от радост още щом нашият Ромео се появи на хоризонта. — Аз нищо не съм казала.

— Какво бе? Какво става тук? — впрегна се Али, явно без всякакво чувство за хумор.

Посочих му кутията с енергийната напитка.

— Ето това! Пиеш си кофеинчето и се разхождаш като върколак по цели нощи. Без сън, без умора! А аз се обвинявам, че съм остарял…

Широка и доволна усмивка плъзна по лицето му.

— Ами и вие пийте, господин главен инспектор! Не вреди…

— Не бъди толкова сигурен, Али! — не аз, а Зейнеб се обади сега. Но гласът й издаваше, че се шегува. — Прекалено многото кофеин не е съвсем безвреден!

— Виж ти кой го казва — обърнах се към нея аз. — Като че ли ти не го пиеш същото!

— Какво да се прави, шефе! — отвърна тя полу на шега. — Да вземем да си спим пред компютъра, така ли?…

Дотам беше. Сега каквото и да им кажеше началството, все тая. Най-добре щеше да е да отстъпя.

— Както и да е, после пак ще си поговорим за това. — Обърнах се към захиления си помощник: — Да видим сега какво си свършил — успя ли да се видиш със семейството на жертвата?

— Да, успях — рече той, настанявайки се на пейката до Зейнеб.

Телата им почти се докосваха. Май скоро щяхме да ходим да я искаме от баща й, преселник от България. Нашият кандидат-зет обаче нямаше представа за тези приятни мисли, които ми минаваха през ума, и започна със сериозен тон и съвсем делово да ми докладва:

— Не съм говорил с жена му, но със сина му успях. Нещастната жена още е почти припаднала, а синът току-що се завърнал от казармата. Казва се Тимур. До няколко години баща му щял да прехвърли цялата работа на него. Като казвам „работа“, както може да се сетите, не става въпрос за някаква си бакалница, а за строително предприемачество, покупко-продажби на парцели, гражданско строителство и т.н. Тоест златната мина на Истан-бул, където всяко парче земя е безценно, та както се казва, и те да понамажат… Така и не можах да разбера дали Тимур страда за смъртта на баща си, или се радва… Повече май беше объркан, отколкото скърбящ… За една нощ беше станал собственик на несметни богатства. Интересни неща ми разказа все пак. Преди десет дни в техния офис дошли Недждет, Мукаддер и Йездан. Макар да не чул какво са си говорили, знаел много добре за какво бил дошъл Адем Йездан. Защото още преди това Фазлъ му споделил притесненията си: „Трябва да се откъснем от този човек — му казал, — защото ще затъне, но иска и нас да завлече към дъното, този нещастник!“. Не му казал подробности, но Тимур ми спомена, че и останалите са искали да се държат настрана от Адем. Затова го попитах защо са се дърпали от него, но момчето не знаеше, само преди две седмици си било дошло от казармата. Можел само да предполага, че четиримата са били ортаци в нещо общо. Парите дошли от Йездан, той ги вложил. Нещата обаче тръгнали толкова накриво, че съдът спрял цялото им начинание и като не започнало строителството, тоя взел да губи парите си. Попитах го съвсем направо дали смята, че Адем Йездан може да е убил баща му. Подобна вероятност обаче изобщо не му беше минавала през ума. Доста дълго мисли и накрая ми отвърна следното: „Не знам дали би се осмелил чак на такова нещо!“. Но попита и мен: „А вие как мислите, господин инспектор? Адем Йездан ли е убил баща ми?“. Какво можех да му кажа? Рекох само, че все още не сме стигнали до подобно заключение. Но на него вече му беше влязло в главата и той ме попита дали пък да не отиде и да поговори с тоя Адем. Предупредих го в никакъв случай да не го прави и да не разговаря абсолютно с никого. Казах му, че непременно ще открием убиеца на баща му, и мисля, че го убедих да не предприема нищо.