Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Разбира се, че някой, избягал от зверствата, може да приложи насилие. Когато един свят, изграден с толкова много труд и с толкова много усилия и страдания, е застрашен, разбира се, че можеше да убие някого дори без да му мигне окото, още повече че това е залегнало и в културата му. Естествено, не произнесох на глас тези свои мисли. Щеше да е открито обвинение, въпреки че уликите, с които разполагахме, все още не ни даваха възможност да го приберем на топло. Тръгнах си от „Дерсаадет“, чийто първи етаж беше в римски стил, вторият — в османски, а улицата, на която се намираше, отразяваше особеностите на републиканския период, с едно-единствено от тази среща — че Адем Йездан криеше важни неща от нас. Дали неизречените от него тайни бяха свързани с все още неоткритите от нас извършители на петте убийства, или със закононарушенията на фирмата му, не беше лесно да се каже или докаже. Едно бе сигурно обаче — че и убийствата, и извършените от Адем Йездан нарушения бяха свързани с петимата загинали при нещастния случай отпреди години.

Открих Зейнеб на пейката, огряна от мързеливото пролетно слънце, проникващо в двора на управлението през листата на старите сливови дървета. Ядеше сандвич, но като ме видя — веднага скочи.

— Сядай, сядай! — спрях я аз и сам приседнах до нея. — Много е приятно тук бе!

Топлият майски полъх разнасяше и дъха на топъл хляб, сирене и домати.

— Я да видим какво си хапваш? — полюбопитствах аз.

— Искате ли, шефе? Сандвич със сирене, домати и зелена салата.

Какво да крия — дояде ми се!

— Дай малко.

Тя отчупи, кажи-речи, половината от сандвича си и ми го подаде.

— Какво правиш, Зейнеб?

— Хапнете си, шефе, хапнете си! На мен и без това ще ми е много! — отвърна тя с безгрижна усмивка.

Взех сандвича и я попитах:

— Как вървят нещата? Успяхте ли да се доберете до папките от онова дело? Срещу „Дерсаадет“ имам предвид…

Бързо преглътна залъка в устата си, за да ми отговори:

— Вчера закъсняхме. Когато ми казахте, вече минаваше обяд. В понеделник ще имаме всичко. Четох за разследването във вестниците. Разбира се, доколкото е било отразено. Делото са завели от Дружеството за защита на Истанбул с твърдението, че не е било нещастен случай, а саботаж, като са накарали хората си да разрушат и без това готовата всеки миг да падне стена. Така Адем Йездан е искал да си спечели правото да строи на този парцел каквото си поиска. Това е било казано на делото. Но е имало и такива, които са защитавали точно обратното становище. Най-вече оня убитият журналист, Шадан Дуруджа. Държал се е като пиар на фирмата.

Още преди това бяхме разбрали, че тоя нечистоплътен журналист е получил като подарък цял апартамент за това, че е защитавал изграждането на незаконната сграда.

— И затова Адем Йездан му е дал апартамента! — измърморих аз. — Светът се е сбъркал бе, Зейнеб! От една страна, безсъвестни журналисти, от друга — безскрупулни строители, от трета — кофти архитекти, от четвърта — корумпирани общинари. А за нашия колега Ерджан? За него какво да кажем? За да се подмаже на шефа си, нощем върши всякакви безобразия. Накъдето и да погледнеш — все едно и също! Обществото ни е прогнило, откъдето и да го пипнеш, все се разпада.

— Прав сте, господин главен инспектор! Хората много се развалиха! Но си мисля, че тоя Шадан Дуруджа никой не може да го надмине! Като му четох писанията — и ми се доповръща. Няма скрито-покрито! Съвсем откровено си ги възхвалява! Така превъзнася всичко, което „Дерсаадет“ правят, ще си помислиш, че са някакви герои. А завелите делото срещу Адем Йездан прави на пух и прах! Най-вече ръководителите на Дружеството за защита на Истанбул. И естествено, описва Намък Караман като бивш терорист! Уж всички са продажници и предатели на държавата! Врагове на нацията и на богатите!

В разследването ни имаше нещо странно. Всички убити бяха забъркани в мръсни дела, най-малкото бяха си затворили очите за незаконни неща. Ако твърденията на Дружеството за защита на Истанбул бяха верни, в резултат от това петима души са загубили живота си. Имахме две групи заподозрени — едната, макар и заради убежденията си, се стремеше да защити историята на този град, а другата бе фирма, стремяща се да натрупа пари, използвайки историческото богатство на Истанбул, дори с цената на разрушението. Честно казано — никак не ми се щеше Лейля и Намък да се окажеха виновни. Макар да нямахме много общо, може би заради отношението им към Истанбул някак си хранех топли чувства към тях. Ако Адем Йездан се окажеше престъпник — ни най-малко нямаше да се притесня. От друга страна, не бих одобрил извършването на престъпления дори за постигането на най-благородните цели. Веднъж извършено убийство, не можеше да върне убитите към живот, само сублимираше смъртта.