Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Така е, и аз умирам за сутрешно кафе — усмихнах се с ледено изражение.

С неочаквана за възрастта му пъргавина, Адем скокна от мястото си, грабна малката седефена масичка иззад атлазените завеси и я сложи помежду ни.

— Салих, ела да сложиш кафетата тук!

Русият младеж изпълни каквото му бяха наредили, а Адем го гледаше с одобрение.

— Салих ми е племенник. Аз имам много племенници, но Салих е уникален! Тази година завършва право. Ще стане юрисконсулт в „Дерсаадет“. Ще се отърва от разните му боклуци.

Обърна се към младежа, на когото възлагаше толкова надежди, и притеснено го попита:

— От оня Хакан още ли нямаме вести?

Трябва да говореше за набрилянтинения адвокат, с когото Ерджан беше дошъл в управлението.

— Не, чичо — отвърна стеснително роднинското момче на Адем, притеснено от похвалите му. — Трябва да е извън града. И на мобилния си не отговаря.

— Нали виждате, господин главен инспектор, плащаме им цяло състояние, но когато ни потрябват — ги няма никакви.

Без да обръщам внимание на думите му, посегнах към кафето си, а той отново се обърна към племенника:

— Не го оставяй на мира, звъни му през половин час. Нямам никакво доверие на останалите трима адвокати. Непременно трябва да намерим Хакан. Каквото и да му се е случило — чакам го веднага в офиса.

— Дадено, чичо — отвърна уважително хубавичкият му племенник и излезе от стаята.

— Не успяхте ли да изпратите адвокат в управлението? — запитах го аз още докато момчето беше на вратата.

Адем прие въпроса ми като знак за помирение и побърза да отвърне любезно:

— Изпратихме, разбира се, слава богу, имаме цяла сюрия адвокати. Но този Хакан е много кадърен, не го гледайте, че е млад, винаги е подготвен за всичко. Много е умен, както има една приказка — ще отърве от въжето когото си поиска. Но днес някъде се е запилял. Има една любовница рускиня, не знам да не е отпрашил нанякъде с нея?

Да си призная, много повече ме интересуваше вкусът на кафето, което отпивах с удоволствие, отколкото изчезването на адвоката Хакан.

— Много е добро кафето! Да е жив и здрав, който го е направил!

Щастливо изражение се разля по лицето на Адем. Изглежда, ледовете помежду ни отново се стопяваха. Плешивата му глава пак светна като крушка.

— Назифе ханъм го е правила, страхотно го прави. Ако не беше го варила тя, нямаше и да ви го предложа. — Бързо отпи от чашката си, но не усети нито вкуса му, нито че е кафе. — Та за какво говорехме?

— Бяхте казали, че сте щели да накарате да го убият… — отвърнах аз отново с ледена усмивка на устните си. — Онзи левичар, хирурга…

Струваше си да се види как настроението му за секунди се изпари — от израза на светлокафявите му очи до отчаяната поза на тялото му, всичко говореше за обхваналото го разочарование.

— Ами… аз се изразих неправилно — взе да пелтечи той. Опита се да се усмихне, но не му се удаде. — Нали знаете, господин главен инспектор.

— Не — поклатих отрицателно глава. — Как мога да знам какво сте искали да кажете? Вие си го казахте направо — „щях да накарам да го убият“.

Май разбра, че е натясно и че няма полза от всичките сладки приказки и мили усмивки. Колкото и да се стараеше да изглежда симпатичен, това нямаше да му свърши работа. Хвана се здраво за бастуна си, сякаш щеше да му даде сила.

— Вижте, Невзат бей — изрече той с вдигнати вежди и посърнал вид. — Аз произхождам от голям племенен род. Род, свикнал да убива. Наричали прадядо ми Кървавия Сейфо. Може да е преувеличено, но се говори, че е вземал абдест с кръвта на убитите от него хора. Бил страшен човек. Канел мъжа, когото искал да убие, заедно със семейството му в своето село уж на гощавка. Избивал всичките — и млади, и стари, вземал жената на човека и неговата земя. Така завладял сума ти имоти, десетки села. То не е за хвалене, а за срам. Чиста проба варварство! Говоря ви толкова открито, за да ме разберете по-добре. След Кървавия Сейфо моят дядо Топал Бекир застанал начело на племето. Той бил миролюбив, но за да го защити след всичко, което извършил баща му, се научил да бъде жесток. И не се поколебал да убива — и за себе си, и за рода. Моят баща, който заел мястото му, беше умен човек, разбрал, че светът се променя и че доникъде вече не се стига само с оръжие и насилие. Трябва да се отървем от тези земи, синко — казваше ми той. — Да избягаме от селската земя и да слезем в града. Щом започнаха сблъсъците в района, веднага взе страната на държавата и с това осигури големи придобивки за племето. И ние дадохме много жертви. За една нощ, в една атака само, загубихме двама от чичовците ми, трима от вуйчовците ми, едната ми леля, двама племенници и големия ми брат Рашид. Но нали ви казвам, баща ми беше умен човек и пожела да ме държи настрана от тия работи. Искаше да ме спаси и ако не цялото племе, то поне семейството ни да премести в града. Като завърших началното училище — и ме изпроводи в Истанбул. „Всичките ми надежди са в теб, Адем. Ти ще трябва да отведеш цялото семейство в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“, каза ми той, качвайки ме в автобуса. Тогава не разбрах какво искаше да ми каже всъщност. В Истан-бул отидох при чичо Самуил Мидятлията 197 197 Мидят е районен град в провинция Мардин. В началото на 60-те години на ХХ в. бил почти напълно опразнен от местното асирийско население, заминало в мнозинството си на работа в Западна Европа, и бил заселен от кюрди, които започнали да строят къщите си в околностите му. В града са запазени доста християнски църкви, макар и нефункциониращи. — Б.пр. , с когото баща ми беше служил войник. Той му беше не само приятел, но и ортак в някои тъмни дела. Като казвам „мръсни дела“, няма как да скрия от вас и веднага ще ви кажа, че става дума за дребна контрабанда отпреди четирийсет години. Както и да е, пристигнах в голямата къща на чичо Самуил в „Коджамустафапаша“, двуетажна, дървена, между две улички. Жена му Зелга ме посрещна като собствен син. По-късно разбрах защо — повечето от децата, които родила, не доживявали и до годинка и може би ме беше приела като дар от Бога. Клетката на Теодора, която видяхте долу, е от бащината й къща. И любовта ми към папагалите е от това семейство. Аз израснах с най-добродушните хора на земята — чичо Самуил и жена му Зелга Ана, живях у тях, ходих на училище, научих нещата от живота и заедно с тях станах това, което съм — Адем Йездан. Те се грижеха за мен повече от истинските ми родители. Лятото, когато не ходех на училище, работех в златарския дюкян на чичо Самуил на Капалъчаршъ. Там научих всичко онова, което нито едно икономическо училище не би могло да ми даде. Разбира се, не прекъснах и връзката си с родното Хаккяри. Макар да бях възпитан в различна култура, винаги съм бил горещо привързан и към семейството си. Отворих първия си магазин в Капалъчаршъ. Получих го от един арменец, който искаше да напусне Турция. Втория — в „Султан Ахмед“. Оттам тръгна и всичко останало. Вложих спестяванията на семейството ми в търговия и туризъм. И днес по-голямата част от племето е в Истанбул. Вече сме натрупали и доста голямо богатство. Дъщеря ми учи в лондонски университет, синът ми прави магистратура в Бостън. А аз днес много по-добре разбирам казаното от баща ми на качване в автобуса за Истанбул: „Ти си, който ще отведе семейството в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“. С тези думи той е искал да каже, че аз трябва да бъда човекът, който ще държи семейството далеч от насилието, от кръвопролитията, от престъпленията и убийствата! — Замълча и впи землистите си очи в мен: — Кажете ми сега, господин главен инспектор, бих ли застрашил този свят, който съм изградил с толкова много труд, с толкова много усилия, с толкова много грижи и изпитания? Бих ли предал завета на баща си? Би ли използвал насилие човек, избягал от насилието, а?