Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

От пътуването в света на османския щит ме върна гласът на Адем Йездан:

— Изработен е по времето на султан Абдулмеджид.

И вчера се срещнахме по същия начин — влезе, докато разглеждах статуята на Юстиниан. Но днес не беше с бастуна си с дръжката от слонова кост.

— Добре дошли, господин главен инспектор! — поздрави ме той и протегна ръка, продължавайки да говори, докато траеше ръкостискането ни. — Но туграта вътре в слънцето е на Абдулхамид. Всъщност османците са нямали хералдическа традиция. Според някои историци причина за създаването на османския герб била Кримската война. През тоя период Франция, стремяща се да е в добри отношения с Империята, връчила Ордена на легиона на султан Абдулмеджид. Англия, виждайки жеста на Франция, и за да не остане по-назад, веднага сторила същото, и кралица Виктория връчила на султана Ордена на жартиерата. Обаче с тази подробност, че гербовете на удостоените с тази награда владетели трябвало да се изложат върху стените на катедралата „Сейнт Джордж“. А османските султани нямали гербове. Затова кралица Виктория изпратила младия принц Чарлс в Истанбул, за да изработи проекта на османския герб. И той направил това, което виждате тук. Едва в периода на султан Абдулхамид обаче той получил напълно завършения си вид. Абдулхамид прибавил своята тугра, везните и оръжията.

— Значи, познавате отлично не само Римската империя, но и Османската — с преувеличено удивление отвърнах аз.

— Де да я познавах — каза той, видимо недоволен. — Много труд положих да науча османския, но не успях. Същото се получи с латинския и гръцкия… Друго нещо е да ти се удават езиците… Или е трябвало да започнеш да ги учиш, докато си млад. След определен момент умът ти отказва да учи… Да му се не види, пак се впуснах в приказки — изведнъж се оживи той, забелязвайки, че все още сме на крака. — Да ви държа прав досега!

— А, не, не се притеснявайте, Адем бей! Винаги съм се интересувал да науча нещо ново!

Той замълча, сякаш решаваше нещо много важно. На лицето му се появи многозначително изражение, което не бях виждал дотогава. И в очите му се появи онзи студен блясък, който винаги просветваше в погледа на хората, които смятаха, че са толкова силни, че да решават човешките съдби.

— Така ли? — промълви той. — Да ви вземем в „Дерсаадет“, когато се пенсионирате. При нас всеки миг, всеки час ще научавате нови неща.

В мен се промъкна усещането, че днес разговарям с един съвършено друг Адем Йездан.

— Защо пък не? — вметнах аз. — Разбира се, ако доживеем до пенсия.

— Какво значи, ако доживеем? Разбира се, че ще доживеем, господин инспектор! — възрази ми той, сякаш ставаше въпрос не за моя, а за неговия живот. — Тази страна има нужда от такива хора като нас. Заповядайте в кабинета ми! — добави той, сочейки към резбованата врата зад колоните.

Преди да тръгне натам, се обърна към русолявия младеж, който все още почтително чакаше пред вратата на асансьора:

— Донеси ни нещо за ядене и пиене, Салих! Какво ще пиете, господин главен инспектор? Чай, кафе?

— Кафе, но ако може — да е чисто.

Още щом прекрачихме прага, бях заслепен от блясъка, пищността, разточителното великолепие на кабинета на Адем Йездан, който той наричаше „моята стая“. Всичко искреше в червено, примесено с жълто. В средата на доста голямата стая, напомняща по-скоро на дълга бална зала, висеше огромен кристален полилей. Като ме видя, че не откъсвам поглед от него, Адем Йездан със задоволство повиши глас:

— Долния етаж го декорирахме, вдъхновени от Римската империя, а тук — от Османската.

От последния период на Османската, помислих си аз, почувствал се все едно съм в залата за приеми на двореца „Долма бахче“. Бледата дневна светлина, проникваща през атлазените пердета, обшити със златна сърма по краищата, осветяваше бежовите стени, украсени с едри релефи. Позлатените тугри на султаните, майсторски изписаните миниатюри, красивите надписи, излезли изпод умелите ръце на калиграфите в позлатени рамки върху стените, сякаш се надпреварваха кой да се набие повече в очите на посетителя. Подът беше застлан с огромен персийски килим от истинска коприна, и той в преобладаващо червено. На стената зад тънкокраката работна маса привличаше погледа изработена от цветна мозайка султанска тугра.

— На Абдулмеджид е — обясни Адем. — Оригиналът е на входа на музея „Ая София“. Султанът се увличал от императорските мозайки и за да увековечи името си, накарал да изработят туграта му като византийска мозайка. Улемата 195 195 Авторитетна прослойка от учени теолози, познавачи на теорията и практиката на исляма, висше мюсюлманско духовенство в Османската империя. — Б.пр. се възпротивила, но султанът не се развълнувал много-много.