Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Да ви го донеса веднага, господин инспектор?

— Не можеш да ми го донесеш, Али, защото не съм в управлението. Ти звънни и питай дали е пристигнал вече в офиса на „Дерсаадет“. Ако не е — разбери къде е в момента? Трябва спешно да говоря с него.

— Както заповядате, шефе!

Затворих телефона и обърнах към Йеникапъ. Задръстванията по булеварда към морето бяха вече започнали. Докато се придвижвах метър по метър напред, телефонът ми иззвъня. Беше Али. Гласът му се беше оправил вече, личеше си, че се е разсънил напълно.

— Адем пътува към офиса, шефе! Всеки момент щял да стигне. Каза, че ще ви очаква.

— Благодаря, Али!

— А вие, шефе, къде сте сега? Сам ли ще ходите при този нещастник с конската муцуна?

— Сам, Али! — отвърнах му твърдо аз. — Ти посети семейството на последната жертва — на този Фазлъ Гюмюш. И се опитай да разбереш най-вече какви са били отношенията му с Адем Йездан. Разбра ли ме? А, аз взех колата ти, потърси си някаква друга. Следобед ще се видим в управлението.

Бях сигурен, че се е почувствал изолиран, но не посмя да настоява много, защото се усещаше виновен, че се е успал, и сигурно си мислеше, че си го е заслужил.

Крайбрежният булевард все още беше спокоен и ненатоварен. Леко открехнах прозореца и ме лъхна ветрецът с дъх на море. Влажен и солен повей! Отляво останаха градските стени, на места порутени, на места напълно натрошени и превърнали се в прах. Свърнах надясно към тъмната синева на Мраморно море и ускорих по тъмния асфалт. Изведнъж изпитах много странно чувство — сякаш не бях в съвременно превозно средство, а се носех върху вълнуващата се повърхност на морето в някаква старинна лодка отпреди хиляда години. Нямаше нито коли, нито модерни сгради. Навсякъде около мен плуваха малки платноходки, разноцветни шлепове, галери, галеони… Градските стени се извисяваха като непристъпна крепост. На няколко километра видях отварящите се порти на града: тези при Кумкапъ, при пристанището Кадърга, при „Кючук Ая София“, Чатладъкапъ, Портата при двореца „Буколеон“ и Ахъркапъ… сякаш потънах в този приказен свят. Но червеният светофар при Ахъркапъ ми припомни в кой век живея. Тутакси натиснах спирачките и видението ми от миналото изчезна. Реалността отново напомни за себе си с наредените пред светофара коли, чакащи да им светне зеленото. Завъртях волана наляво и през една от древните порти влязох в квартала. Едва минах покрай грозните къщи при големия византийски дворец, струпани безредно върху завладяната земя като безформена маса на вражеска войска, и през незаконно и безпорядъчно направените улички стигнах до офиса на Адем Йездан.

Пред двукрилата дървена врата под арката, носена от шестте мраморни колони, ме чакаше млад рус мъж.

— Заповядайте! Адем бей ви очаква — с уважение ми отвори вратата той и ме покани вътре.

Влязох в антрето и тъкмо се насочих към украсените с двуглави византийски орли колони, когато младежът ми посочи умело скрития в стената асансьор:

— Заповядайте оттук, господин инспектор! — упъти ме любезно той. — В кабинета на Адем бей.

Ултрамодерният асансьор, нямащ нищо общо с античния декор на сградата, бързо ни качи на втория етаж. Пред него, също като на долния етаж, имаше две каменни колони. Но върху тях не се мъдреха византийски орли, а барелефите на османския герб. Сигурно бяха изработени от гипс и след това боядисани. Първото, което ми направи впечатление, бе туграта 193 193 Тугра е калиграфски печат или подпис на султаните, който включва пълното име на султана и неговата титла. С тях са се подписвали султанските фермани. Всеки султан е имал своя собствена тугра. Те са поставяни върху монетите и пощенските марки на Османската империя, както и върху герба й. — Б.пр. , разположена вътре в слънцето. Точно под нея имаше щит, около него се редяха златни звезди, а отгоре имаше един соргуч 194 194 Султаните и военните в османско време са използвали този вид украшение върху главите си, което е било съставено от бижу и птичи пера. В историческата книжнина, както и в миниатюрите султаните са изобразявани с подобни украшения още от времето на Сюлейман Великолепни. Те са били носени в различни случаи — при военни походи, приеми, при възкачване на престола и т.н. Соргучите са подробно описани и се пазят в музеи като например в двореца „Топкапъ“. — Б.пр. . От двете му страни се развяваха две знамена — едното зелено, другото червено. Пушка с щик, брадви с две остриета, брадви с едно острие, револвер, везни, две книги една върху друга, ордени, скиптър, котва, лък, ловджийски рог, меч, гюлета, копие… може да имаше и други фигури, но аз успях да различа само тези.