Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Да, вие вече ми разказахте за това.

Настоятелно ме погледна с пъстрите си очи.

— Казах ви, но не и че не съм очаквала да направи подобно нещо. Макар че предложението му беше много странно. Защото изобщо не се заблуждавах да си мисля, че Недждет ме обича и затова иска пак да живеем заедно.

— Все пак е искал, щом ви е предложил?

— Не, не е искал.

— Как бихте могли да сте сигурна?

— Жените знаят тези неща, Невзат бей. Но има и нещо друго, което се беше случило… доста преди тази последна вечеря — каза тя и се отдръпна назад към облегалката на стола. — Аз съм малко ревнива. И една вечер за няма нищо се скарах с Намък. Посред нощ изскочих от къщи и отидох в един бар, където често ходехме с колегите ми от университета. И Недждет беше там. Като ме видя в такова състояние — и се притесни. Искаше да ми помогне. Беше искрен, наистина. Аз и не мога да нося много на пиене. След няколко чашки и съм мъртвопияна. Недждет ме откара у тях. Ако беше поискал — пребледнялото й лице леко поруменя, — можеше да ми направи всичко, което му хрумнеше. Но той се държа много благородно, не само не ми посегна, но не направи и най-малкото нещо, което би могло да ме обезпокои. Когато се събудих на другата сутрин, той отдавна беше тръгнал за работа. На вратата се позвъни, аз метнах пижамата му и излязох да отворя. Беше оня Адем Йездан. Вероятно и той погрешно е изтълкувал ситуацията. Но истината беше съвсем друга. Веднага се прибрах у дома. Извиних се на Намък. Странното беше, че Недждет изобщо не се възползва от случая. Ако наистина много е искал да се върна при него, особено настоятелен човек като Недждет, не би оставил нещата така, а би ги задълбочил. Това значи, че когато ми предложи да се съберем отново, той всъщност не го е искал. Искал е само да работя за Адем Йездан. Оная вечер беше казал буквално следното: „Събери си ума в главата, Лейля, в тази страна нищо не става с тия хора. Напусни работата си в музея. Адем бей има нужда от специалисти, да те вземем и теб при нас“. Бях решила, че както винаги се занася. Но като се размислих снощи, разбрах, че не е било случайно съвпадение — предложението му отново да бъдем заедно и нашият разговор за Адем Йездан. Делото срещу него щеше да се преразгледа и сигурно това го е тревожело. Затова искаше да научи каква ще е стратегията на Дружеството за защита на Истанбул, което ще е едновременно и страна по делото, и ищец. И знаейки за скарването ни с Намък и за нелеката ни връзка, сигурно си е помислил, че ще искам да подложа динена кора, ако не и да отмъстя на Намък, като мина на тяхна страна. Това трябва да са си помислили тогава.

Каквото и да правеше, пак докарваше нещата до Адем Йездан. В разказа й обаче имаше немалко празноти и липса на логика.

— Добре де, били сте толкова години заедно с Недждет, той не ви ли е познавал добре? Не е ли знаел, че не бихте приели подобно предложение?

Развълнувано заговори, сякаш очакваше да я попитам точно това:

— И аз това се опитвам да кажа — Недждет не го направи по свое собствено желание. Когато дойде да ме вземе в този ден от музея, едва слезе от колата си. С една ръка се държеше за ребрата. Докато се навеждаше, лицето му се присвиваше от болка, явно много силна. Попитах го какво има, но се опита да замаже нещата и отвърна, че е имал катастрофа. Настоях да разбера каква точно, но той заговори за друго: „По пътя се спречкахме с един негодник и той ме фрасна няколко пъти с бастуна си в гърдите“. Така ми каза.

Припомних си лилавите петна с големината на монети по тялото на Недждет, открити при аутопсията. Не бях казвал на Лейля за тях. Интересно, че тя заговори за тези удари. Дали наистина следите бяха от Адем Йездан? Може да ме заблуждаваше. Може те да са били нанесени от любимия й Намък? Може да се опитваха да прехвърлят извършеното от тях върху главата на Адем Йездан?

— Но Недждет скри истината, Невзат бей — с вълнение продължи разказа си тя. — Ако сте се виждали с Адем Йездан, сигурно сте забелязали, че се разхожда с един бастун, с дръжка от слонова кост. Аз си мисля, че не някакъв случаен непознат, а неговият шеф го е удрял с бастуна си.

— Че защо да го прави?

— Защото му е наредил да ме убеди да работя за него, а Недждет, познавайки ме добре, е започнал да му обяснява, че това е невъзможно. Тогава оня е прибягнал до сила. Защото Недждет за нищо на света не би ми предложил тая работа при Адем Йездан, след като ми знае и кътните зъби. — Спря за миг, сякаш се опитваше отново да си представи преживяното през онази вечер, закривайки с ръце светлите си очи. — Тогава Недждет беше странно неспокоен. Сега като се замисля — и го съзнавам. Опитваше се да изглежда спокоен, но не беше. Затова и в края на вечерта се скара с мен. Това беше най-яростната кавга, която сме имали през всичките години, изкарани заедно. Защото нервите му вече не издържаха на напрежението, бяха обтегнати докрай.